Джонатан Франзен - Поправките

– Не е трудно да се сетиш.

– Не, татко, наистина, какви ги говориш? Аз не седя по цял ден да дремя в креслото.

– Под повърхността точно това правиш – отвърна Алфред.

– Това просто не е вярно.

– Ще видиш. Някой ден.

– Няма! Животът ми е съвсем различен от твоя.

– Помни ми думата. Виждам брака ти и знам какво виждам. Някой ден и ти ще прогледнеш.

– Това са празни приказки. Просто си ми ядосан и не можеш да го преглътнеш.

– Казах ти, не искам да говоря за това.

– Не ми пука какво искаш и какво не искаш.

– И в твоя живот има неща, за които на мен „не ми пука“.

Не би трябвало да го заболи от това, че на Алфред, който грешеше за почти всичко, не му пука за неща от живота на Гари; въпреки това обаче думите го жегнаха.

В железарския магазин остави баща си да плати за електрическия ключ. Вниманието, с което старецът изваждаше банкнотите от тънкия портфейл, и мимолетното колебание, преди да ги подаде на касиера, бяха знак за уважението му към долара, за влудяващата му увереност, че всеки долар е важен.

Когато се върнаха вкъщи, Гари и Джоуна излязоха да поритат топка, а Алфред извади инструменти, спря тока в кухнята и се захвана да монтира превключвателя. Въпреки напредналата му възраст, на Гари не му мина през ума да го спре да не пипа електрическите жици. Но когато се прибра за обяд, се оказа, че баща му е стигнал само до свалянето на стария ключ. Държеше новия като че ли беше детонатор и трепереше, все едно от страх.

– Трудно ми е заради заболяването – обясни той.

– Трябва да продадете къщата – отвърна Гари.

След обяда той заведе майка си и сина си в Музея на транспорта в Сейнт Джуд. Докато Джоуна се катереше по стари локомотиви и обикаляше из изкараната на сух док подводница, а Инид седеше на пейката, за да не натоварва крака си, Гари броеше наум музейните експонати с надеждата, че когато приключи със списъка, ще изпита усещане за някакво постижение. Нямаше сили да се изправи пред самите експонати, пред уморителната им информативност, пред ведрата им проза за народа. „Златният век на парните локомотиви.“ „Зората на летенето.“ „Един век автомобилна безопасност.“ Табелка след табелка отегчителни надписи. Това, което най-силно мразеше в Средния запад, беше колко непривилегирован и обикновен се чувстваше там. С бодряшкия си егалитаризъм Сейнт Джуд упорито му отказваше уважението, на което му даваха право неговите таланти и успехи. О, каква скръб цареше тук! Сериозните провинциалисти от Сейнт Джуд край него изглеждаха любопитни и недепресирани. Доволно пълнеха грозните си глави с факти! Все едно фактите щяха да ги спасят! Нямаше нито една жена дори и наполовина толкова красива или добре облечена, колкото Каролин. Нито един мъж с хубава подстрижка или с плосък корем като него. Но също като Алфред и Инид, всички бяха изключително учтиви. Не се блъскаха в Гари, не заставаха пред него, търпеливо изчакваха да се премести към следващия експонат, за да се приближат, прочетат и ограмотят. Боже, колко мразеше Средния запад! Тук не му достигаше въздух, не можеше да държи главата си изправена. Направо му прилошаваше. Намери убежище в павилиона за сувенири, където купи сребърна тока за колан, две дърворезби върху стари траверси на „Мидланд Пасифик“, калайдисана манерка (всичко това за себе си), портфейл от еленска кожа (за Арон) и компютърна игра за гражданската война (за Кейлеб).

– Тате – обади се Джоуна, – баба каза, че може да ми купи две книги, ако са под десет долара, или една за двайсет, разрешаваш ли?

Инид и Джоуна бяха празник на любовта. Инид винаги беше предпочитала по-малките деца пред порасналите, а в семейната екосистема Джоуна беше заел нишата на идеалния внук, който винаги е готов да се покатери в скута ти, не мрази зеленчуците, не си пада много по телевизията и компютърните игри и може хитро да се измъква от въпроси като: „Харесва ли ти в училище?“. В Сейнт Джуд той се къпеше в разкоша на изливащото се единствено върху него внимание на трима възрастни. Обяви, че Сейнт Джуд е най-прекрасното място на света. От задната седалка на олдфолксмобила 17с широко ококорени елфски очи се дивеше на всичко, което Инид му покажеше.

17Презрително прозвище на марката „Олдсмобил“ (името идва от създателя ѝ Р. Олдс), което означава „кола за стари хора“. – Б. пр.

– Толкова е лесно да се паркира тук!

– Улиците са толкова спокойни!

– Музеят на транспорта е по-хубав от нашите музеи, нали, татко?

– Харесва ми колко е широка тази кола. Мисля, че това е най-хубавата кола, в която някога съм се возил.