Джонатан Франзен - Поправките

Известно време, също като Чип, виждал спасение в лицето на Джулия Вре: в красотата ѝ, в американския ѝ стремеж към забавления и пътя на най-малкото съпротивление. Но след това Джулия го зарязала на самолета за Берлин. Това било поредното предателство в живота му, който му се струвал като смазваща поредица от предателства. Бил прецакан от Съюза, прецакан от литовските избиратели, прецакан от Джулия. Накрая го прецакали МВФ и Световната банка и той излял натрупвалото се в продължение на четирийсет години огорчение в шегата си с „Литва ЕООД“.

За първи път от много време беше взел правилно решение с наемането на Чип за Партия за свободен пазар. Беше отишъл в Ню Йорк да ангажира адвокат за развода и може би да намери евтин американски актьор, някой поостарял и без перспективи, когото да сложи във Вилнюс да успокоява по телефона и на място привлечените от „Литва ЕООД“ инвеститори. Трудно му беше да повярва, че млад и талантлив мъж като Чип е готов да работи за него. Бързо се отърси от изненадата, че той е спал с жена му. Опитът му показваше, че в крайна сметка всички го предават. Допадаше му, че Чип го е предал още преди да се запознаят.

Що се отнася до Чип, чувството за малоценност, което изпитваше във Вилнюс като „жалък американец“, който не знае нито литовски, нито руски, баща му не е умрял от рак на белия дроб на млади години, баба му и дядо му не са изчезнали в Сибир, а той самият не е бил измъчван за идеалите си в леден карцер в съветските казарми, беше смекчено от способностите му на служител и от спомена за някои изключително ласкави сравнения, които Джулия правеше между него и Гитанас. В кръчмите и баровете, където двамата често и не отричаха, че са братя, Чип имаше усещането, че жъне по-голям успех.

– Бях доста добър вицепремиер – рече мрачно Гитанас. – Но не съм добър престъпен бос.

„Престъпен бос“ наистина беше твърде преувеличено определение за начинанията му. Чип долавяше у него добре познати признаци за бъдещ провал. За всяка минута работа Гитанас отделяше по един час притеснения. Инвеститори от цял свят му пращаха огромни суми, които той влагаше в сметката си в „Креди Сюис“ всеки петък следобед, но не можеше да реши дали да използва парите „честно“ (т.е. да купува депутати в парламента за Партия за свободен пазар), или най-безсрамно да продължи с измамите и да налее незаконно спечелената твърда валута в още по-сенчест бизнес. В началото правеше и двете, после спря и не правеше нищо. Маркетинговото му проучване (извършено чрез разпитване на непознати пияници в баровете) го убеди, че в настоящото икономическо състояние дори и болшевиките имат по-голям шанс да привлекат гласоподаватели от партия, в чието име се споменава за свободен пазар.

В крайна сметка Гитанас захвърли всякакви претенции за легитимност и нае телохранители. Не след дълго Виктор Лишенков заразпитва агентите си защо този бивш националист Мизевичюс си прави труда да се движи с охрана. Гитанас беше в по-голяма безопасност като бивш националист, отколкото като началник на десетима едри младежи, размахващи „Калашников“. Принуди се да потърси още телохранители и Чип, от страх да не го застрелят, спря да излиза от вилата без придружители.

– Теб нищо не те заплашва – увери го Гитанас. – Дори и Лишенков да реши да ме убие и да ми вземе компанията, ти си гъската, която снася златните яйца.

Въпреки това косъмчетата на врата на Чип настръхваха, когато се покажеше навън. Вечерта, в която в Америка празнуваха Деня на благодарността, видя как двама от хората на Лишенков си проправят път в тълпата в пълния с момичета клуб „Мъсмирит“ и надупчват с шест куршума в корема червенокос „вносител на вино и спиртни напитки“. Горилите на Лишенков минаха край Чип, без да го докоснат, и това доказваше тезата на Гитанас. Но агонията на „вносителя на вино и спиртни напитки“ потвърди отколешните опасения на Чип за уязвимостта на човешкото тяло към куршумите. Сякаш в нервите на умиращия бяха пуснали ток. Силните конвулсии говореха за скрити източници на галванична енергия, за изключително плашещи електрохимични реакции, спотайвали се латентни в него приживе.

Гитанас дойде в „Мъсмирит“ половин час по-късно.

– Моят проблем е – рече замислено той, оглеждайки кървавите петна по пода, – че ми е по-лесно да се оставя да ме застрелят, отколкото аз да стрелям.

– Хайде, пак се подценяваш – скара му се Чип.

– Мога да понасям болката, но не и да я нанасям.