Джонатан Франзен - Поправките

– Хубава работа – измърмори той. – Мелиса, на дупето ти пише „прокурор“!

Може би от устата му се откъснаха още няколко думи, преди да осъзнае, че площадката пред вратата също е обсипана с лалета и бръшлян, вандализмът продължаваше, Чип не беше сам. От храстите край пътеката изскочиха двама кикотещи се младежи.

– Извинявайте, извинявайте! – извика Мелиса. – Ама си говорехте сам!

На Чип му се искаше да вярва, че тя не го е чула, но пък храстите бяха на не повече от метър. Остави торбите с покупките вътре и светна. До Мелиса стоеше сплетеният на плитки Чад.

– Здравейте, професор Ламбърт – поздрави невинно Чад.

Беше облечен в гащеризона на Мелиса, която пък беше с тениска „Освободете Мумия!“ 6, вероятно от гардероба на Чад. Ръката ѝ беше преметната през врата му, бедрото ѝ беше опряно в неговото. Беше зачервена, потна и като че ли леко надрусана.

6Абу Джамал Мумия, чернокож журналист, осъден на смърт в дълго оспорван съдебен процес за убийството на полицай през 1981 г., присъдата му още не е изпълнена. – Б. пр.

– Тъкмо разкрасявахме вратата ви – заяви тя.

– Всъщност, Мелиса, изглежда ужасно – обади се Чад, след като огледа вратата. От нея висяха пречупени лалета. По косматите коренчета на бръшляна имаше пръст. – „Разкрасявахме“ май е доста пресилено.

– Е, ама тук е тъмно като в рог – отвърна тя. – Къде са уличните лампи?

– Няма ги – отговори Чип. – Това е гетото в гората. Виждате ли къде живеят преподавателите ви?

– Този бръшлян е чиста гадост, копеле!

– Откъде взехте лалетата? – попита Чип.

– На колежа са – отвърна Мелиса.

– Дори не знам защо се захванахме с тая работа. – Чад се обърна, за да може Мелиса да лапне носа му и да го засмуче, срещу което той като че ли нямаше нищо против, макар че след миг отметна глава. – Това като че ли беше твоя, а не моя идея, нали?

– Парите за лалетата идват от нашите такси – заяви тя, като се мъчеше да се притисне по-плътно към Чад. Не беше погледнала нито веднъж Чип, откакто той светна лампата на входа.

– И какво, Хензел и Гретел си вървели и стигнали до моята врата, а?

– Ще почистим – обеща Чад.

– Недейте – спря го Чип. – Ще се видим във вторник.

Той влезе, затвори и си пусна гневна музика от колежанските си години.

За последния час по всепоглъщащи наративи времето се стопли. Слънцето прежуряше в пълното с полени небе, покритосеменните в наскоро прекръстената на „Виаком“ ботаническа градина на колежа се скъсваха да цъфтят. На Чип въздухът му се струваше неприятно задушевен, подобно на по-топло кътче в басейн. Беше нагласил видеото и спуснал щорите в стаята, когато Мелиса и Чад влязоха и седнаха най-отзад. Чип призова студентите да седят изправени и да гледат с изострени сетива като активни критици, а не като пасивни консуматори и те се поразмърдаха, колкото да покажат, че са го чули. Мелиса, която обикновено беше единственият застанал нащрек критик, този път беше едва ли не полегнала и ръката ѝ беше преметната върху бедрото на Чад.

За да провери доколко студентите са овладели критическата перспектива, с която ги беше запознал, Чип беше решил да им покаже рекламна кампания от шест епизода, наречена „Давай, момиче!“. Кампанията беше дело на агенция „Бийт Сайколъджи“, която беше създала и „Вий от ярост“ за „Дж. Електрик“, „Съблечи ме“ за джинсите К., „Е*ало си е и анархията“ за филмовото студио У., „Психо нелегалност“ за сайта Е. и „Обичай и работи“ за фармацевтичния гигант М. „Давай, момиче!“ беше показана за първи път през есента, по един епизод седмично, в нашумял лекарски сериал, излъчван в праймтайма. Стилът следваше черно-белите документални филми, а съдържанието, според анализите в „Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“, беше „революционно“.

Сюжетът беше следният: четири жени в малък офис – симпатична дребна чернокожа девойка, скарана с техниката блондинка на средна възраст, отракана и умна красавица, на име Челси, и лъчезарна, блага сивокоса шефка – клюкарят заедно, бърборят заедно и, в края на втория епизод, пак заедно се мъчат да преглътнат потресаващото изявление на Челси, че почти от година има бучка в гърдата и я е страх да отиде на лекар. В третия епизод шефката и симпатичната чернокожа девойка смайват скараната с техниката блондинка, като благодарение на последната версия на компютърната програма на корпорация У. свалят от интернет подробна информация за рака и успяват да запишат Челси във форуми, предлагащи подкрепа, и в най-добрите лечебни заведения в окръга. Блондинката, която бързо заобичва технологиите, е удивена и зашеметена, но възразява: „Ама Челси не може да си го позволи!“, на което добрата шефка отговаря: „Аз плащам!“. В средата на петия епизод обаче – и точно тук се криеше революционното вдъхновение – ставаше ясно, че Челси няма да пребори рака. Следваха сълзливи сцени на бодри шеги и здрави прегръдки. В последния епизод действието се връщаше обратно в офиса, където шефката сканира снимка на починалата Челси, а вече лудо влюбената в новите технологии блондинка борави с последната версия на компютърната програма на корпорация У. като истински експерт, и по целия свят, показани в бърз калейдоскоп, жени на всяка възраст и от всяка раса се усмихват и бършат сълзи, като гледат на екрана на своите компютри – с програмата на корпорация У. – Челси, която в специален клип призовава: „Помогнете ни да се преборим за лекарство!“. Накрая се появяваше съобщение, изписано със строг шрифт, че корпорация У. е дарила повече от 100 000 000 долара на Американската фондация за борба с рака, за да ѝ помогне да намери лекарство...