Джонатан Франзен - Поправките

Денис носеше черен чадър, букет цветя и кутия със сладкиш, завързана с лико. Прекоси внимателно локвите и реките по тротоара и се спря при Чип под козирката.

– Слушай – поде Чип с притеснена усмивка, без да я поглежда, – ще те помоля за една голяма услуга. Искам да удържиш крепостта тук, докато открия Ейдън и си взема ръкописа. Трябва да нанеса няколко важни и неотложни поправки.

Тя му подаде чадъра си – все едно Чип беше пиколо или обикновен прислужник – и изтръска водата и калта от крачолите на джинсите си. Денис беше взела тъмната коса и бялата кожа на майка си, както и дразнещата надменност на баща си. Тя беше накарала Чип да покани родителите им да се отбият да обядват в Ню Йорк днес. Беше се държала като Световната банка, диктуваща условия на някоя закъсала латиноамериканска държава, защото, за съжаление, Чип ѝ дължеше малко пари. Всъщност дължеше ѝ десет хиляди плюс петстотин и петдесет, плюс четири хиляди и плюс още хиляда.

– Работата е там – заобяснява той, – че Ейдън ще прочете сценария по някое време днес следобед и от финансова гледна точка е изключително важно да...

– Не можеш да си тръгнеш сега – отсече Денис.

– Един час ще ми стигне. Най-много час и половина.

– Джулия тук ли е?

– Не, тръгна си. Каза здрасти и си тръгна.

– Скъсахте ли?

– Не знам. Започна да пие хапчета и вече не вярвам...

– Чакай малко, чакай малко. Искаш да намериш Ейдън или да настигнеш Джулия?

Чип докосна обицата на дясното си ухо.

– Деветдесет процента да намеря Ейдън.

– Ох, Чип.

– Не, слушай, тя като заговори за „здравето си“, все едно става дума за нещо абсолютно, неподвластно на времето...

– Джулия ли?

– От три месеца е на хапчета, които я правят невероятно отнесена, а после тази отнесеност минава за психическо здраве! Все едно слепотата да мине за зрение. „Сега съм сляп и виждам, че няма нищо за виждане.“

Денис въздъхна и отпусна букета, цветята опряха в тротоара.

– Какво всъщност се опитваш да ми кажеш? Че искаш да отидеш да ѝ вземеш лекарствата ли?

– Казвам, че структурата на цялата ни култура е сгрешена – отвърна Чип. – Бюрокрацията си е присвоила правото да обявява определени психически състояния за „болестни“. Липсата на желание за харчене на пари се смята за симптом на болест, за която са необходими скъпи лекарства. Те пък унищожават либидото, с други думи разрушават апетита за единствената безплатна наслада в този живот, което на свой ред означава, че човек трябва да харчи още повече пари за компенсаторни наслади. Същността на „психическото здраве“ е способността да участваш в потребителската икономика. Приемеш ли терапията, значи, приемаш харченето на пари. И освен това казвам, че в този момент, както си говорим, лично аз губя битката с комерсиализираната, подчинена на медицината, тоталитарна съвременност.

Денис притвори едното си око, а другото го оцъкли широко. Ококореното око беше като капка почти черен сос балсамико върху бял порцелан.

– Ако се съглася, че това са интересни въпроси, ще млъкнеш ли и ще се качиш ли с мен?

Чип поклати глава.

– В хладилника има пушена сьомга. Сметана с киселец. Салата от зелен боб с лешници. Ще намериш виното, франзелите и маслото. Хубаво масло от Върмонт.

– Не ти ли е минавало през ума, че татко е болен?

– Трябва ми само час. Час и половина най-много.

– Попитах те дали не ти е минавало през ума, че татко е болен.

Пред очите на Чип се появи образът на разтреперания Алфред, който стоеше на прага и го молеше да задържи Джулия, и за да го прогони, се опита да си представи как прави секс с Джулия, със синьокосата непозната, с Рути, с която и да е, но в съзнанието му се появиха само облак отмъстителни – същи фурии – отрязани гърди.

– Колкото по-бързо стигна до Ейдън и нанеса поправките, толкова по-скоро ще се върна. Стига наистина да искаш да ми помогнеш.

По улицата се зададе свободно такси. Той направи грешката да го погледне и Денис веднага изтълкува жеста му превратно.

– Не мога да ти дам повече пари – заяви тя.

Той се сви, все едно го беше заплюла.

– Боже господи, Денис...

– Бих го направила, но не мога.

– Не ти искам пари!

– Защото къде ще му излезе краят?

Той се завъртя на пети, изскочи в пороя и се отправи към университета с яростна усмивка. Газеше до колене в клокочещото сиво езеро, чиито очертания бегло напомняха за тротоара. В юмрука си стискаше чадъра на Денис, без да го отвори, и въпреки това му се струваше нечестно – не беше той виновен, – че се е измокрил до кости.