Джонатан Франзен - Поправките

Сред цигарения дим на тези сбирки, развличайки внимателно слушащите го колеги, Чип беше убеден, че родителите му няма как да не грешат в представите си кой е той и по какъв път трябва да върви. В продължение на две години и половина, до фиаското за Деня на благодарността в Сейнт Джуд, той нямаше никакви проблеми в колежа Д. Но след това Рути го заряза и се появи една първокурсничка, която запълни останалия след Рути вакуум.

Мелиса Пакет беше най-надарената му студентка във въвеждащия теоретичен курс „Всепоглъщащи наративи“, който той преподаваше през третата си пролет в колежа Д. Мелиса беше царствена и театрална личност, до която другите студенти демонстративно избягваха да седят отчасти защото не я харесваха, и отчасти защото тя винаги се настаняваше на първия чин точно пред Чип. Мелиса имаше дълга шия и широки рамене и не беше красива в истинския смисъл на думата, а по-скоро чувствено възхитителна. Косата ѝ беше права, с цвета на черешово дърво или на ново моторно масло. Дрехите ѝ бяха от евтини магазини и не подчертаваха тялото ѝ – мъжки полиестерен костюм на карета, широка басмена рокля, сив гащеризон, на който на горния ляв джоб беше избродирано името „Ранди“.

Мелиса не понасяше хората, които смяташе за глупаци. На второто упражнение по всепоглъщащи наративи, когато едно симпатично момче с плитки, Чад (във всеки випуск в колежа Д. имаше поне по едно симпатично момче с плитки), се мъчеше да обобщи теориите на Торстен „Веберн“, тя започна заговорнически да се подхилва на Чип. Клатеше глава, шепнеше: „Веблен, Веблен“, и театрално си скубеше косата. По някое време Чип се хвана, че вместо да следи изложението на Чад, се е загледал в страдалческото ѝ представление.

– Чад, извинявай – прекъсна го тя накрая. – Името е Веблен!

– Веберн. Веблерн. Нали това казвам?

– Не, ти казваш „Веберн“, а то е „Веблен“.

– Веблерн. Добре, благодаря ти, Мелиса.

Мелиса отметна коса и удовлетворено – беше постигнала целта си – се обърна отново към Чип. Не обръщаше внимание на гневните погледи на приятелите и поддръжниците на Чад. Чип обаче мина в другия край на стаята, за да се разграничи от нея, и подкани Чад да продължи.

Вечерта, пред студентското кино в корпус „Хилард Врот“, Мелиса разбута тълпата с лакти, за да стигне до Чип и да сподели, че обожава Валтер Бенямин. На него му се стори, че тя като че ли застана твърде близо до него. Стоеше прекалено близо и на срещата с Марджъри Гарбър няколко дни по-късно. Притича по моравата на „Лусънт Текнолъджи“ (преди това известна като Южната морава), за да му връчи един от задължителните за курса „Всепоглъщащи наративи“ седмични доклади. Сякаш изникна от земята на покрития с две педи сняг паркинг и с облечени с ръкавици ръце и много протягане му помогна да отрие колата си. Отъпка пътека с обрамчените си с кожичка ботуши. Не спря да чегърта леда по предното стъкло, докато той не я хвана за китката и не ѝ взе стъргалото.

Чип беше един от председателите на комисията, изработила новия строг правилник за отношенията между преподавателите и студентите. Никъде в документа не се забраняваше студент да помогне на професор да почисти колата си от снега; освен това Чип беше уверен в самодисциплината си и нямаше от какво да се бои. Въпреки това не след дълго той започна да се крие, щом мернеше Мелиса из кампуса. Не искаше тя да притичва при него и да застава твърде близко. А когато се хванеше, че се чуди дали цветът на косата ѝ е естествен, бързаше да се застави да спре да се чуди. Не я попита дали тя е оставила розите пред вратата на кабинета му в Деня на свети Валентин или шоколадовия Майкъл Джексън на Великден.

В часовете се обръщаше към Мелиса малко по-рядко отколкото към останалите; обсипваше с подчертано внимание нейния враг Чад. И без да поглежда, усещаше как Мелиса кима – разбрала е и е съгласна, – докато той обясняваше някой труден абзац от Маркузе или Бодрияр. Като цяло тя се правеше, че не забелязва колегите си, само понякога избухваше във внезапен изблик на несъгласие или хладнокръвно ги поправяше; състудентите ѝ пък неприкрито въздишаха отегчено, когато тя вдигнеше ръка.

Една топла петъчна вечер към края на семестъра, на връщане от седмичното си ходене на пазар, Чип завари входната си врата вандалски поругана. Три от четирите улични лампи на „Тилтън Ледж“ бяха изгорели и явно колежът чакаше и четвъртата да угасне, за да инвестира в подмяната им. На слабата светлина се виждаше, че някой е напъхал цветя и клонки – лалета и бръшлян – в дупките на изгнилата мрежа против комари.