Джонатан Франзен - Поправките

В настоятелността на Силвия – не, нищо подобно, как можа да си го помислиш – Инид зърна възможност да направи някое-друго още по-срамно признание, а това оголване пред публика, макар и да бе болезнено, можеше да ѝ донесе утеха. Но подобно на толкова много други явления, които отдалече изглеждат красиви – гръмотевични бури, вулканични изригвания, звездите и планетите – тази съблазнителна болка отблизо се оказва нечовешка. От Нюпорт „Гунар Мюрдал“ се отправи на изток в сапфирената мараня. След следобедния досег с открито небе и големите колкото танкери детски кошарки на свръхбогатите, на Инид не ѝ достигаше въздух на кораба и макар че спечели още шейсет долара в зала „Стриндберг“, тя се чувстваше като опитно животинче, затворено в клетка сред десетки свои събратя, дърпащи ръчката сред премигването и гъргоренето на машините; легнаха си рано и когато Алфред се размърда, тя вече беше будна, слушаше силния тревожен звън, от който рамката на леглото ѝ вибрираше, а чаршафите жулеха кожата ѝ като шкурка, Алфред запали лампите и закрещя, от съседната каюта заудряха по стената и завикаха в отговор, той застина като вкаменен, ослушваше се с разкривено от параноична психоза лице и сетне заговорнически прошепна, че е видял лайно между леглата, последва оправяне и разтурване на гореспоменатите легла, слагане на памперс, а след това и на втори заради някаква, съществуваща единствено в главата му, критична ситуация; нечувствителните му крака бяха вцепенени, Алфред мълвеше името ѝ, докато не го лиши от смисъл, а жената с износеното име хлипаше в тъмното, завладяна от най-тежкото отчаяние и мъка в живота си, докато, накрая – като пътник в нощния влак, пристигнал най-сетне на гара, която няма нищо общо с мрачните спирки, край които е прелетял в сутрешния здрач, а е малко чудо на възвърнатата видимост: бяло-жълтеникаво петно на посипан с чакъл паркинг, пушек, издигащ се от тенекиен комин – тя взе решение.

На схемата на кораба, в края на палуба „Д“ към кърмата, беше обозначен универсалният символ за помощ за страдащите. След закуска Инид остави съпруга си да разговаря с Ротови и се отправи към червения кръст. Материалното съответствие на този символ представляваше стъклена непрозрачна врата с три думи, изписани в златно. Първата беше „лазарет“, втората беше „Алфред“; значението на третата ѝ се губеше в сенките, хвърлени от „Алфред“. Взираше се в нея объркано. Но-бел. Ноб-ел. Но-бел.

Трите думи изведнъж изчезнаха, вратата се отвори и на прага застана мускулест млад мъж със закрепена на белия ревер табелка: доктор Матер Хибард. Той имаше широко лице с грубовата кожа и приличаше на един популярен американски актьор от италиански произход, който веднъж беше играл ангел, а после танцьор.

– Здравейте, как сте тази сутрин? – попита той, показвайки белите си зъби. Инид го последва през чакалнята в кабината, където лекарят я настани в кресло пред бюрото си.

– Аз съм госпожа Ламбърт – представи се тя. – Инид Ламбърт от каюта Б11. Надявам се, че можете да ми помогнете.

– И аз се надявам. Какъв е проблемът?

– Ами, безпокоя се...

– Какво е безпокойството? Умствено? Емоционално?

– Всъщност съпругът ми...

– Извинявайте, спрете! Спрете! – Доктор Хибард наведе леко глава и се усмихна палаво. – Казахте, че вие се безпокоите, нали така?

Усмивката му беше самата очарователност. Тя веднага завладя онези кътчета от душата на Инид, които се разтапяха при вида на малки тюленчета и котенца, и не я пусна, докато тя, макар и с известна неохота, не му се усмихна в отговор.

– Безпокоя се за съпруга си и за децата си...

– Извинявайте отново, Едит. Прекъсване! – Той се облакъти на бюрото, отпусна глава в разтворените си длани и надникна измежду тях. – Трябва да сме наясно: вие страдате от безпокойство?

– Не. Аз съм добре. Но всички останали...

– Изпитвате тревожност?

– Да, но...

– Проблеми със съня?

– Именно. Но съпругът ми...

– Едит? Едит ли казахте?

– Инид. Ламбърт. Л-А-М-Б...

– Енид, колко е четири по седем минус три?

– Какво? А, двайсет и пет.

– Кой ден сме днес?

– Днес е понеделник.

– И кой исторически курортен град в Роуд Айлънд посетихме вчера?

– Нюпорт.

– В момента приемате ли лекарства за депресия, тревожност, биполярно разстройство, шизофрения, епилепсия, паркинсон или някое друго психиатрично или неврологично заболяване?

– Не.

Доктор Хибард кимна и се изправи, дръпна едно дълго чекмедже от шкафа зад гърба си и измъкна шепа шумящи блистери. Отброи осем и ги постави на бюрото пред Инид. Лъскавата им опаковка подсказваше, че ще са доста скъпи, и това не ѝ хареса.