Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

— Изглеждате много млад за възрастта си, мистър Финикс! — каза една вечер тя, докато стоеше до леглото ми с чаша какао и три бисквити с пълнеж в чинийка. — Аз самата бих си паднала по вас.

— Нима? — отвърнах и повдигнах дяволито вежда. Тя се изчерви като залязващо слънце.

— Мистър Финикс, ама че въпрос!

— Защото аз си падам по вас — казах аз.

— Майко божия, та аз работя тук!

Премълчах.

— Работя тук! — повтори тя.

Пак премълчах.

— И дума да не става. Та вие сте на седемдесет и шест.

Плъзнах нежно длан по бедрото и хълбока й, след което се пресегнах и изгасих лампата. Когато приключих, какаото ми беше съвсем изстинало.

След Мадлин беше Пам, която работеше в кухнята, физиотерапевтката мис Кръкс, градинарката Синди, две други сестри и дори неомъжената сестра на директора. Правех секс в стаята си, в техните стаи, на задните седалки на коли, в Пътни Хийт и дори веднъж в тоалетната на партера; ознаменувах случая със специални графити:

Наслаждавах се на секса — както винаги — и се надявам, че същото се отнасяше и за партньорките ми. (Неомъжената сестра на директора явно си прекарваше добре, ако можеше да се съди по възклицанията й „Господи, откога не ми се е случвало!“.) Гледах обаче да стоя далеч от всякакво емоционално обвързване. Като не броим очевидната му непрактичност, нямах нито желанието, нито способността да даря онези, с които спях, с каквото и да било освен с най-повърхностна проява на близост. Стане ли дума за чувства, в сърцето ми имаше място единствено за Емили.

И това в общи линии изчерпва целия ми живот в „Нанибрук“. Разходки, четене, табла, телевизия, градински боб, танци и секс. Малко пуританско за моите стандарти, но после минах осемдесетте и си наваксах с мисис Бъншоп. Не че някой разбра какво съм направил с нея, разбира се. Всички си помислиха, че се опитвам да я спася. Това е шантавото в убийствата. Толкова са открити за погрешна интерпретация.

Бях в „Нанибрук“ вече осем години, когато мисис Бъншоп се нанесе в стаята до моята — отляво, ако гледаш от коридора.

Арчи Богосян беше проявил известна пророческа дарба, когато кръсти с хихикане стаята „Моргата“, защото в нея бяха умрели повече хора, отколкото където и да било другаде в заведението — шестима само докато аз бях там, двама от които в рамките на две седмици. „Още един за моргата! — обявяваше той, когато в стаята настаняваха нов обитател. — Пригответе формалина!“

Смъртността при съседите ми по стая всъщност беше толкова висока, редовна и честа, че започнах да се питам дали не ги убивам само с близостта си до тях, без изобщо да помръдна пръст. Споменах идеята на Арчи, който след това започна да настоява да насочвам своите лъчи на смъртта към директора на „Нанибрук“. Последният обаче си оставаше решително и разочароващо жив и накрая приятелят ми приписа всичките случаи на големия метален прожектор, монтиран точно под прозореца на Моргата.

— Твърде много електричество — обясни той. — Замърсява въздуха. По-лошо е и от радиация.

Моргата пустееше почти от месец, когато пристигна мисис Бъншоп — предишният й обитател бе умрял от инфаркт, докато се занимавал с йога в банята. Аз седях на предната веранда, когато тя пристигна с малка жълта кола, шофирана, както разбрах по-късно, от сина й Саймън.

Първата ми среща с мисис Бъншоп остави у мен образ, с който ще я свързвам винаги. Синът й отвори вратата и тя се обърна да слезе; полата й се набра почти до кръста, а краката й се разтвориха крещящо към мен. Вдигнах глава и я видях да ме гледа право в сините ми като сапфири очи. Махна ми, намигна и изобщо не направи опит да затвори или прикрие краката си — остана си разкрачена на вратата доста по-дълго, отколкото беше необходимо за едно слизане от кола.

— Куку! — изкряка тя и ми кимна весело.

— Господи — промърморих аз.

Вечерта лежах в леглото си, пушех цигара и нахвърлях стихчета за клозета на партера, когато на вратата ми леко се почука.

Помислих си, че е Арчи за приказка преди сън, Бърни Мтембе с парите от таблата или пък някоя сестра с чаша какао (надеждата никога не умира!), така че изгасих цигарата, облякох халата и отворих. На прага ми стоеше мисис Бъншоп.

— Изненада! — изрева тя и вдигна две пластмасови чаши и бутилка „Харвис Бристол Крийм“, най-противното ми питие на всички времена. — Време е за запознанства!