Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

— В момента пиша — казах аз с надеждата, че ще схване намека и ще ме остави на мира. Оказах се прекален оптимист.

— Пишете! — възхитено извика тя. — Още щом ви видях разбрах, че сте интелектуалец. Очите ви са изпълнени с мъдрост. Да не сте били професор?

— Не — отвърнах аз. — Нищо такова.

— Е, какво пък — изкиска се тя. — Приличате на такъв. Като някой гений. Аз съм новата ви съседка.

Беше облечена в дебел вълнен халат и розови чехли с високи токчета. Устните й бяха омазани с дебел слой ярко червило, а над тях се кипреше гъст черен мустак. Лъхаше на лавандулов парфюм с едва доловима нотка на формалдехид и носеше под мишница подвързан в червена кожа фотоалбум със зловещи размери.

— Видях ви през прозореца, когато пристигнах — каза тя, извивайки изкуствените си вежди по най-многозначителен начин. — Зяпахте ме, докато слизах от колата.

Отрекох да съм правил подобни неща и понечих да я отпратя. Мисис Бъншоп обаче нямаше никакво намерение да се маха и без да чува протестите ми, нахълта в стаята и ми наля конска доза сладко шери.

— Наздраве — каза тя и се пльосна на края на леглото ми. — До дъно, както се казва.

Въздъхнах, взех си питието и се дръпнах колкото се може по-далеч от нея.

— Настанихте ли се вече? — попитах, колкото да поддържам разговор.

— О, да — каза тя. — Много удобно. Макар че бих предпочела да си остана у дома. Той обаче не ме иска там, нали разбирате. Искаше да се махна, за да не виждам гръцките момчета. Оправя ги, нали се сещате.

— Той?

— Саймън, разбира се. Синът ми. Изкара нещата така, сякаш ми прави огромна услуга, че ме настанява тук. А всъщност иска да се отърве от мен. За да не виждам гърчетата. Мъкне ги у дома, откакто Тед си отиде. Тед не би търпял гърци в къщата. Не би търпял никакви чужденци.

— Разбирам.

— Гледах ги през ключалката. Ужасна работа. А му осигурихме толкова добро образование. Веднъж дори спечели училищното надбягване с яйце в лъжица.

Мисис Бъншоп изгълта шерито си и си наля отново.

— Пийте — нареди тя, сочейки недокоснатата ми чаша. — Не се сдържайте заради мен. Между другото, аз съм Етел. Етел Бъншоп, по баща Букок.

— Финикс — казах аз. — Рафаел Финикс.

Тя избухна в смях.

— Финикс! Феникс! Какво е това? Някаква птица ли беше? Птица, която се подпалва.

— В известен смисъл.

— Надявам се да не се подпалите, докато съм тук.

— Ще направя всичко по силите си да не го допусна — обещах аз.

— На седемдесет и четири, а все още съм запазила всичките си зъби — гордо обяви тя. — Саймън няма да има зъби на моята възраст. Не и с онези неща, които прави с гърците.

Изгълта и втората си чаша шери и леко се оригна.

— Тук тръбите са доста шумни — каза тя и избърса уста, размазвайки кървавочервено червило чак до ухото си. — Вие сте красив мъж, а? Красив и интелигентен. Обзалагам се, че се радвате на вниманието на дамите. Тайни срещи в малките часове. Задъхано опипване в тесни шкафове. Виждам, че си имате шкаф.

— Живея доста тих живот — уверих я. — Много тих.

— Женен ли сте?

— Не, и никога не съм бил.

— Ерген! Надявам се, че няма да ме изнасилите.

— И през ум не може да ми мине — твърдо заявих аз.

— О.

Мисис Бъншоп като че ли доста се разочарова и замълча, като потропваше с крака по пода. Накрая си наля още едно шери.

— Никога не съм си помисляла, че ще свърша така — рече тя след известно време. — В старчески дом. Човек никога не предполага подобно нещо, нали? Винаги има такива големи надежди. Такива мечти. А после мечтите избледняват.

Каза го толкова унило, че неволно изпитах съчувствие към дъртата кранта. Отпих глътка шери, за да изглеждам приятелски настроен, усмихнах се насила и й казах, че в „Нанибрук“ всъщност не е чак толкова зле и че съм сигурен, че всичко ще бъде наред. Явно се престарах, защото вместо само да се оживи, тя направо скочи от леглото, показвайки значителна подвижност за възрастта си, и ме прегърна (достигна до нивото на кръста ми и ми лепна начервена целувка някъде около пъпа).

— Благодаря! — извика тя. — О, благодаря ви. Толкова се безпокоях. Но вече не. Ще се справим заедно.

Опитах се да се освободя, но мисис Бъншоп се беше вкопчила в мен с упоритостта на коала, хванала се за ствола на дърво.

— Да, да — прошепна тя. — Ще се справим заедно. Мисля да пийна още едно шери и после да разгледаме снимките. Аз съм само на петдесет и осем, между другото.

Остана три часа, през които довърши бутилката, изпуши ми 18 цигари („Само още една, колкото да ви правя компания!“) и ме разходи мъчително бавно през отворените страници на огромния си червен албум („Девет лели, и всички без една омъжени за свещеници!“). Едва когато големият часовник в коридора удари един, мисис Бъншоп с неохота затвори грамадния том и се затътри към вратата.