Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

— Задържахте ме доста след обичайния ми час за лягане. Ще го доразгледаме на някоя друга среща — изгука тя, като галеше с въздебели пръсти гръбчето на албума. — Палаво момче.

— Съжалявам — отсечено отвърнах аз, като отворих вратата и я изведох в коридора. — Уверявам ви, че няма да се повтори.

— Нямам нищо против! — изчурулика мисис Бъншоп. — Приятно ми беше да поговорим. За запознанството — каза тя и сграбчи ръката ми. — Лека нощ, скъпи мистър Финикс!

Намигна ми многозначително и се запрепъва към стаята си.

През следващите седмици и месеци Етел Бъншоп, по баща Букок, се превърна в проклятието на битието ми. Не бях предполагал, че човек може да бъде толкова досаден. Че може да направи живота ми чак толкова неприятен. Тя обаче успя. И още как. Ужасна жена.

Всяка сутрин точно в осем се спотайваше в коридора като някакъв злонамерен дух и ме чакаше да слезе с мен на закуска. Започнах да излизам от стаята си все по-рано и по-рано с надеждата да я избегна, но тя винаги ме хващаше. Веднъж се измъкнах в 5:30, а тя вече беше там, облегната на ламперията като някаква набръчкана куртизанка.

— Спите ли изобщо, мисис Бъншоп? — попитах я гневно.

— Стори ми се, че чух някакъв шум — обясни тя. — И излязох да проверя.

— Е, няма нищо, така че можете да си лягате.

— О, но аз вече се разсъних. По-скоро ще сляза долу с вас.

— Аз не слизам долу — излъгах.

— Тогава къде отивате?

— Никъде. Връщам се в стаята си.

— Тогава защо изобщо излязохте?

— Излязох, мисис Бъншоп, за да мога да се върна. За да мога да спра в коридора и да изпитам невъобразимото удоволствие от това да прекрача прага на стаята си и да затръшна вратата след себе си.

Което и направих с трясък и ръмжене.

— Нещо нередно ли казах? — загрижено попита тя от другата страна.

— Не! — извиках аз. — Абсолютно нищо.

Легнах си и потънах в неспокойна дрямка, докато не бях събуден точно в осем от леко почукване по вратата.

— Закуска, мистър Финикс. Кроасани и конфитюр, точно като влюбените на „Шанз-Елизе“!

— Дрън-дрън — промърморих аз.

Вечерите бяха също толкова лоши — с тази разлика, че ако сутринта се страхувах да изляза, вечер се боях да вляза. Тя отново винаги беше там, чакаше, мотаеше се, кръжеше като някаква ужасна съсухрена оса, готова да ми се нахвърли с поредната серия снимки и бутилка отвратително сладко шери.

— Я, радвам се да ви видя, мистър Финикс — казваше тя, когато стъпвах на площадката, цялата изненада и невинност, сякаш изобщо не ме е чакала и срещата ни е някаква невероятна случайност. — Тъкмо смятах да забърша праха в стаята си, но щом се появихте, можем да пийнем по чашка шери.

— Не, благодаря, мисис Бъншоп. Много съм уморен.

— Тъкмо ще ви помогне да заспите. Това е „Харвис“ все пак. По-добро от приспивателно.

— Предпочитам да се въздържа — отвръщах аз, като се промъквах към вратата си с ключ в ръка. — Много мило от ваша страна, но цял ден вървях и предпочитам да взема една приятна и дълга вана. Така че ако нямате нищо против… — В същото време скришом пъхах ключа в ключалката, отключвах и се готвех да се втурна вътре. Устните на дъртата чанта обаче бяха по-бързи. Господи, тя беше много по-бърза. Тъкмо влизах и понечвах да затворя вратата, когато шибаният й албум се напъхваше в процепа като някакъв огромен кожен клин.

— Фринтън, всяка година — извикваше тя. — Хотел „Морски изглед“. Пета стая. Всяка година. Аз, майка, татко и леля Доти. Знам, че някъде тук имам снимки.

И това беше. Нямаше мърдане. Аз от едната страна на вратата, тя от другата и фотоалбумът по средата. Уловен във Фринтън като муха в паяжина.

Започнах да се прибирам в стаята си все по-късно и по-късно, както ставах все по-рано и по-рано сутрин. Оставах в библиотеката много след като всички си лягаха и накрая се връщах на пръсти по малките часове, със затаен дъх, преценявайки всяка крачка, отчаяно надявайки се тя да е заспала, да мога да се вмъкна с наслада под юргана си, без да слушам за Фринтън, за леля Доти или за Саймън и нощните му изпълнения с културисти от Леванта. Тя обаче ме хващаше. Изхвърчаше от стаята си с вик „Мистър Финикс, мога ли само да ви попитам…“ и започваше някакъв мъчителен разговор, след който оставах изпит и замаян. По-ужасно плямпало не бях срещал никога.

И дори когато успявах да се отърва от нея, да я натикам обратно в стаята й, тя продължаваше да ме тормози. Гасях лампата, свивах се изтощен в леглото си, стиснал Снимката, поемах дълбоко дъх и започвах да се отпускам. И тогава започваха шумовете.