Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Ето я там. Взираше се в мен. На снимката тя стоеше до една пухкава петгодишна Етел, която се хилеше малоумно в обектива, хванала края на дантелената си рокля. Въпреки трептящата светлина от телевизора и размазания образ издължената брадичка и безформеното туловище не можеха да се сбъркат. Бавно обърнах снимката и прочетох потвърждението, което вече знаех, изписано с детския почерк на Етел: „С леля Доти, Фринтън, Великден 1907 г.“

За Етел може да е била любимата леля Доти, но за мен тя винаги е била ужасната мис Дороти Уоспли.

— Знаех, че няма да ме изоставите, мистър Финикс — изведнъж произнесе нечий глас и моментално ме върна обратно в 1985 година. — Знаех си, че ще се върнете.

Етел Бъншоп си беше — в този момент — съвсем жива. Стоеше от лявата ми страна, пред отворения прозорец, облечена в набрана нощница, която изглеждаше сребриста на трептящата светлина на телевизора. Миришеше силно на шери и лавандула и стоеше с гръб към мен, загледана в обсипаното със звезди небе.

— Не можехте да се сдържите — съблазнително рече тя. — Някои копнежи са неустоими. Абсолютно неустоими.

Не знам дали заради снимката, или заради споменаването на неустоими копнежи, но изведнъж бях обхванат от желание да действам. Без да си дам сметка какво правя, аз се хвърлих напред, сграбчих съсухрените глезени на мисис Бъншоп и подобно на градинар, изхвърлящ количка с тор, я бутнах през отворения прозорец. Просто така. Без никакво замисляне. Без суетене. Без предварителен замисъл. Просто нагоре и навън. Зърнах за миг набръчканите й бедра, след което тя изчезна. Не я чух да тупва на земята, но пък и до нея имаше девет метра.

— Прав ти път — казах под нос. — Сега може и да се наспя като хората.

Останах за момент неподвижно, на известно разстояние от прозореца, като дишах дълбоко, обхванат от възторг, изненада и мъничко разтревожен от действията си. Накрая се наведох навън да разгледам по-добре смазания й труп. И пред очите ми се разкри изумителна гледка.

На около метър под корниза имаше голям прожектор, завинтен за външната стена. Беше насочен към цветята долу и се включваше нощем, за да осветява розите и да обезкуражава „неканените гости“ да се разхождат на територията на „Нанибрук“. Според Арчи Богосян именно този прожектор беше причина за високата смъртност в стаята над него. „Твърде много електричество — обясняваше той. — Замърсява въздуха. По-лошо е и от радиация.“

Точно тази нощ обаче прожекторът беше спасил живот, вместо да го отнеме. От ръждивата му рамка с главата надолу висеше мисис Бъншоп, чиято нощница се беше закачила за някакъв остър ръб. Нощни пеперуди и други насекоми се носеха около лицето й и в смахната имитация на движенията им тя размаха ръце в опит да се освободи.

— Бутнахте ме през прозореца, мистър Финикс! — изписка тя. — Усетих ви как ме хванахте и ме изхвърлихте.

Моментално се дръпнах назад и се огледах трескаво. Бастунът й с гумен накрайник беше в ъгъла. Втурнах се към него, сграбчих го, изтичах обратно до прозореца и се помъчих да избутам ужасното дърто чудовище от мястото, на което се беше курдисало. Муш, муш, муш.

— Ъх! — изстена тя. — Ъх!

За момент ми се стори, че успявам и мисис Бъншоп започна да се плъзга, но после прояви смайващата ловкост на цирков акробат и успя да сграбчи бастуна с двете си ръце и да се набере на него нагоре към мен.

— Умри, дъртофелницо! — изсъсках аз, като тръсках яростно бастуна. Не успях да я накарам да се пусне и със сила, която смятах невъзможна за жена на нейната възраст, Бъншоп се набра от висяща позиция, докато не яхна прожектора. Лъчите му светеха през нощницата й и тя засия подобно на някаква сбръчкана тиква от нощта на Вси светии. До ноздрите ми достигна странно парлива миризма като от горящо сено.

— О, мистър Финикс! — драматично извика тя, пресегна се и сграбчи ръцете ми като в менгеме. — Нима ще ме убиете!

— И още как! — отвърнах аз. Бях обаче надвесен през перваза, тя се бе вкопчила в мен с упоритостта на раковина и не можех да направя почти нищо. Бавно, както го беше направила с бастуна, тя започна да се набира нагоре като маймуна, докато не ме хвана за раменете и лицето й не се изравни с моето. И тогава за моя най-голяма изненада заби чело в носа ми. Изправих я и се чу трясък, когато краката на мисис Бъншоп строшиха предпазното стъкло на прожектора. В същото време видях гъст пушек да се вие нагоре от края на нощницата й там, където се беше допрял до крушката.