Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

И все пак тя дойде с интересна информация. Оказа се, че вместо да съм заподозрян в убийството на мисис Бъншоп, аз съм бил провъзгласен за герой заради опита ми да я спася. Полицията провела сериозно разследване на случая и стигнала до съвсем погрешно заключение, както винаги може да се очаква от нея в подобни ситуации. В окончателния доклад на патолога се казвало, че поради някакви известни само на мисис Бъншоп причини тя излязла сама през прозореца си и се подпалила, когато стъпила върху прожектора. Нещастен случай с фатален край. Изхъхрих с огромно облекчение. Емили стисна ръката ми.

Накрая — и то прекалено рано — тя стана да си върви. Винаги го прави. Появява се най-неочаквано от нищото, подобно на сън наяве, след което също така внезапно изчезва в нищото. Никога не можеш да я задържиш за по-дълго.

— Има едно нещо — каза тя, докато се навеждаше и галеше бинтованото ми чело (проклети бинтове!). — Не знам дали ще представлява някакъв интерес за теб, но има един стар замък край морето. Принадлежи на фамилията ми от години. Много е уединен. Самата аз никога не съм стъпвала по онези места, но ако искаш да се възстановиш на тихо и спокойно място, си повече от добре дошъл. Можеш да останеш колкото си искаш. Съобщих подробностите на директора на „Нанибрук“. Довиждане, скъпи Рафаел. Моят герой!

И с тези думи Емили ме целуна по мумифицираната буза, махна за сбогом и изчезна.

— Хргх, хргх, хргх! — захъхрих след нея.

След това не се видяхме цели петнайсет години.

Няма какво повече да се каже.

Останах в болницата шест месеца. Всички очакваха да съм ужасно обезобразен от огъня, но останаха смаяни, когато махнаха бинтовете и се оказа, че съм абсолютно непокътнат.

— Невероятно — мърмореха докторите. — Противно на всички закони на природата. Невероятно.

Върнах се в „Нанибрук“, където ми пазеха стаята, но нещата вече не бяха същите. Не ме свърташе на едно място. Исках да продължа напред. Дори историите на Арчи Богосян бяха изгубили тръпката си.

Около седмица след завръщането ми си спомних за замъка на Емили. Попитах директора и той прилежно ми връчи голям жълт плик с ключове и обяснения. Беше като покана за път. Потеглих два дни по-късно.

И така започна животът, на който скоро ще сложа край. Открих замъка. Харесах го. Нанесох се в него със Снимката, куфар с дрехи, някои мебели и разбира се, Хапчето. Гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина… но сигурно вече сте научили съставките.

Мислех си, че по случай преместването си ще получа поздравителна картичка от Емили, но такава така и не дойде. Вместо това след месец престой в замъка получих писмо от стария ми приятел, директора на „Нанибрук“.

Скъпи мистър Финикс,

Предвид Вашата изключителна и безкористна храброст при опита да спасите живота на покойната и непрежалима Етел Бъншоп, по баща Букок, целият екип и обитателите на „Нанибрук“ взехме единодушно решение да кръстим дневната Салон на Рафаел Финикс.

По случай откриването ще има кратка церемония и за нас ще бъде изключителна чест, ако присъствате. Кметът също ще бъде тук заедно със сина на мисис Бъншоп, както, разбира се, и всички обитатели.

Надявам се да сте добре и с нетърпение очаквам отговора ви.

Отклоних поканата. При тези обстоятелства приемането й би било проява на изключително лош вкус. Салон на Рафаел Финикс, как ли пък не. Възмутително!

И тъй, пиша предсмъртното си писмо в замъка на Емили. Замъкът на края на света, както го кръстих. И напълно основателно, тъй като е кацнал на самия ръб на отвесна канара, извисяваща се на сто метра над бурното море. Далеч долу вълните се разбиват свирепо в острите като резци скали.

„Замък“ е може би малко преувеличено. Определено има съответната форма и дори може да се похвали с няколко прозореца с решетки и назъбени бойници. Въпреки това не е истински замък. Никой не го е атакувал, нито пък е имал намерението да го прави. Бил е построен в средата на миналия век като астрономическа обсерватория. Явно небето в тази част на света е изключително богато на звезди.

Върху замъка ми е кацнал голям метален купол, стърчащ като смачкана глава от нестандартно едро тяло. Огромната, станала матова от времето сфера някога се е отваряла като сцепен плод, за да разкрие грамаден телескоп, през който разни експерти са се взирали с надежда в нощното небе. Телескопа и експертите отдавна ги няма, но куполът си останал. И още е там горе, затоплян от лъчите на изгряващото слънце.