Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

— Ще си извая паметник от думи! — възкликнах възторжено. — И той ще бъде моят шедьовър.

Захванах се за работа незабавно.

Отначало реших да напиша писмото си на хартия и се заех да изровя кашона с неизползвани тетрадки, който бях забелязал веднъж в ъгъла на една от стаите. Докато обикалях обаче стая след стая и етаж след етаж, останах поразен от чисто белите стени на замъка. От безупречната, девствена белота. Никога не бях забелязвал колко са чисти. Акри и акри снежнобяла повърхност, тук-там с някое влажно петно или следи от някоя и друга картина, но като цяло чисти, светли и сухи като недокоснати листа от скицник на художник. Прокарах длан по тях, докато вървях, очарован от гладкостта им. Спирах и ги гледах — отпред, отстрани, отсреща. Метри бяло. Километри бяло. Стаи, коридори, стълбища и фоайета. Бях заобиколен от белота. Потопен в белота. И си помислих, а защо не?

И ето че пиша писмото по стените на дома си. Започнах от фоайето на партера, отляво на входната врата и отдясно на главното стълбище, покривайки млечната белота със спретнати, широки един метър колони от тавана до пода, от тавана до пода, една след друга, подобно на редица еднакви небостъргачи. Не след дълго се бях прехвърлил отдясно на вратата и продължих зад ъгъла в първата стая, от чийто прозорец се разкрива внушителна гледка на север покрай брега. Пишех и пишех, писалката ми скърцаше по мазилката, краката ми вдигаха облаци прах, докато не, запълних стаята, излязох отново във фоайето и оттам продължих в следващата стая, която вече е почти изписана.

Ще продължа да се движа надясно, от стена на стена, от помещение в помещение, докато не изпиша целия партер. После ще тръгна покрай лявата стена на стълбите до първия етаж и ще карам по часовниковата стрелка, докато писалката не ме отведе до спалнята и последната точка при стълбите към купола. Стълбите към смъртта. Би било хубаво да запълня всяка стена в замъка, но отвъд онази последна врата няма да има какво да се каже. Празната белота на неизписаните стени трябва да говори за празната белота на забвението ми.

Според часовника ми вече работя върху това повече от 30 часа — в момента е следобед, 22 декември, сряда. Изобщо не се чувствам уморен. Тъкмо обратното, преливам от енергия и възбуда. Цялото нещо изглежда фантастично. Като йероглифи в гробницата на фараон. На велик фараон.

Не че нямаше проблеми, разбира се. Имаше. Например височината на стените. На партера височината от пода до тавана е над 4,60 метра и съм принуден да използвам стара паянтова стълба, за да стигна горните части. Дори тогава, качен на два метра височина, трябва да се протягам, за да стигна с писалката до горния край. Така ръката ми изтръпва и първите 15 реда от всяка колона, която върви от тавана надолу, са разкривени и несигурни, сякаш ги е писал страдащ от късогледство пияница. Помислих дали да не използвам само половината от стената и да оставя по-недостъпните горни части празни, но реших, че така ще се наложи да оставя някои части от живота си неразказани. Или цялата стена, или нищо. Няма обаче да пиша и по тавана. На стогодишна възраст човек трябва да знае пределите на възможностите си. Не съм някакъв шибан Микеланджело, за бога.

Друг проблем са материалите за писане. Какво точно трябва да използва човек, за да напише предсмъртно писмо по стените на собствения си дом? В края на краищата, прецеденти едва ли има. Пък и не искам да си отида, а животът ми да изглежда пълна каша. Ако не оставя нещо подредено и приятно за окото, спокойно мога да забравя за цялата идея. Смъртта трябва да бъде най-малкото четлива.

Започнах с позлатената автоматична писалка, подарена ми от обитателите на Нанибрук Хаус по случай осемдесет и третия ми рожден ден. Скоро обаче стана ясно, че за да пише, писалката трябва да се държи леко надолу, за да може мастилото да изтича от края — ъгъл, който беше почти непостижим, когато съм кацнал на три метра над пода и съм протегнал ръката си едва ли не до скъсване. Успях да напиша две изречения, но после се наложи да сляза и да си почивам двайсет минути. Опитах отново, но се получи същото и накрая захвърлих с отвращение писалката.

Спрях се на червен тебешир — открих го, макар и малко влажен, в една кутия в шкафа в кухнята. Работата обаче се оказа много по-бавна и размазана. Изреченията се изписваха с бързината на охлюв и се превръщаха в нечетлива цапаница, когато започвах следващия ред и неизбежно докосвах с китка написаното отгоре. Освен това ми бяха нужни два тебешира за завършването на един абзац; въз основа на това изчислих, че ще ми трябват 10 000 бройки, за да си свърша работата. Така тебеширът отпадна сравнително бързо.