Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Опитах с молив, но той все се чупеше. Пробвах с химикалка, но тя не пишеше върху мазилката; направих опит и със зелен пастел, който се разпадна след половин абзац; дори помислих дали да не изрисувам посланието си с мрачни водни бои.

Накрая се спрях на флумастер — бях поръчал на доктор Банън да ми купи две кутии миналата година, когато си мислех да започна да си водя дневник (зарязах идеята след първата седмица поради пълната липса на теми, които да описвам). Вече изхабих четири от тях — стените на замъка сякаш поглъщат мастилото като гъба — но тъй като във всяка кутия има по 30 и ако не съм твърде многословен, би трябвало да са ми напълно достатъчни, за да изпълня задачата си. Надявам се. Мисълта да ми свърши мастилото е безкрайно по-разстройваща от перспективата да сложа край на живота си.

Накрая — и което бе най-вбесяващото — имах проблеми със светлината. (Но какво може да се очаква след тъмен и зъл живот като моя?) Разбира се, в замъка има електричество, но половината фасонки са изпочупени и все още работещите лампи хвърлят толкова светлина, колкото да преброя пръстите на ръката си. Нещо повече, зрението ми не е такова, каквото беше навремето, така че дори когато работя по пладне до прозореца, думите се кривят и клатят пред очите ми като водорасли в силно течение.

Затова започнах да нося голяма църковна свещ, която съм завързал за челото си със стара кърпа за чинии. В мазето има цял сандък свещи — според доктор Банън били оставени там по време на ремонта на местния параклис, след което така и не си ги взели. Свещите са големи, дебели и бели, доста подобни на еротичните помагала, които човек може да види да красят прозорците на сексшоповете в Сохо, и осигуряват напълно достатъчно светлина за работата ми. Стопеният восък капе по лицето ми и образува чупливи сталактити на върха на носа ми. С бялата си пижама приличам на някакъв разтопяващ се снежен човек.

И ето ме тук, с флумастер в ръка, с Хапчето в джоба, с привързана за челото свещ, изписал три четвърти от безупречно бялата стена.

Тепърва започвам, а историята ми вече приема неочакван обрат, сякаш тя пише мен, а не аз нея. Нали се сещате, по всички правила мисис Бъншоп би трябвало да се появи някъде на горния етаж, в края на повествованието, тъй като е последната ми жертва. А какво се получи? Изникна още в самото начало. Последното убийство е първо. Гъз над цица. Каруца пред кон. Лудост. И напълно противоположно на намеренията ми.

Като напълно несведущ в областта на самоубийствата, се бях надявал да създам нещо хронологически подредено. Не нещо стандартно, не ме разбирайте погрешно, но най-малкото гледащо напред. Подробно описание от А до Я на престъпленията на Рафаел Финикс, като се започне от младостта му, продължи се нататък по магистралите и второстепенните пътища на убийствата и се стигне до неизбежния зрелищен край с хапче. Нещо последователно, дяволите да го вземат.

А сега изглежда, че съм принуден да карам от Я към А. Същата информация, но в погрешната посока. От края към началото вместо обратно, така че краят ми ще бъде начало, а смъртта ми ще съвпадне почти точно с часа на раждането ми. Абсолютна лудост. Но какво мога да направя? Май животът ми вече не е в мои ръце.

Продължавайки отзад напред, предпоследната ми жертва беше горкият стар Уолтър Х, през 1976 г. Никога няма да забравя как излетя във въздуха с изцъклени очи и крака, клатещи се като чифт издължени шунки „Парма“, и никога няма да престана да се чувствам малко (макар и съвсем малко) виновен за станалото. Разбирате ли, за разлика от мисис Бъншоп, аз доста го харесвах, което само доказва колко разнолико и разнообразно нещо е убийството. Приятелите ми могат да станат жертви на убийствените ми подбуди със същата лекота като враговете. Нека никой не твърди, че съм придирчив убиец.

Запознах се с Уолтър покрай Емили. Добре де, покрай много фактори, макар че Емили беше решаващият. Например, ако не бях убил Кийт, сигурно нямаше да се скитам по улиците в онази мразовита есенна нощ на 1971 г. А ако не бях скитал по улиците, никога нямаше да се озова на Трафалгар Скуеър. А ако не се бях озовал на Трафалгар Скуеър, нямаше да забележа Емили, седнала на постамента между лапите на огромния месингов лъв. А — и това е важното — ако Емили седеше на който и да е друг постамент, между лапите на който и да е друг месингов лъв, никога нямаше да се натъкна на Уолтър, защото онова беше неговият месингов лъв, единственият, на който имаше доверие. Цял куп сили ме водеха към пълна мизерия, като най-неустоимата от тях бе Емили.