Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

3. Оглеждайте се в двете посоки, преди да пресечете улицата.

4. Не докосвайте млечни продукти и най-вече мляко.

5. Избягвайте униформени. Особено униформени с ботуши.

6. Никога не оставайте на едно място за повече от една нощ.

7. Не подстригвайте косата си — това намалява силата ви.

8. Не приемайте предписани лекарства.

9. Ослушвайте се за странни шумове — особено чукане и бръмчене.

10. Не се доверявайте на непознати.

— Май нарушихте десетото правило — посочих аз.

— Да — призна той, като взе листовете и ги прибра обратно в джоба. — Поех риск. Но понякога трябва да се рискува. Иначе става много самотно.

— Е, на мен можете да имате доверие — рекох аз.

— О, знам. Имате сини очи. Винаги можеш да се довериш на хора със сини очи. Всъщност няма да е зле да си го запиша. Може да е важно.

Той извади отново листовете, измъкна някакъв оръфан молив от друг джоб (палтото му май се състоеше повече от джобове, отколкото от плат) и записа поправка към десетото правило.

— Не се доверявайте на непознати, освен ако нямат сини очи. Освен това се уверете, че са истински сини очи, а не лещи.

Останал доволен от резултата, Уолтър изсумтя одобрително и се облегна на лъва.

— Да, наистина — изкиска се той. — Здравата ще се озорят, докато ме пипнат.

Междувременно утрото вече настъпваше. Шумът на трафика бавно се засилваше и някакъв човек с кофа на колела дойде и започна да мете боклука в другия край на площада. Запитах се какво ли е станало с тялото на Кийт, дали Марси още пищи и дали силите на закона и реда в момента не претърсват столицата в издирване на среброкос масов убиец на седемдесет и една, бивша поп звезда в червени панталони с пайети и тензухена риза. Реших, че е по-добре да се махам.

— Както и да е — казах аз, като се изправих с мъка и потупах джоба си, за да се уверя, че Хапчето и Снимката са на сигурно място. — Беше ми приятно да си поговорим.

Другарят ми ме погледна скръбно, но не каза нищо.

— Е, ще се виждаме. Успех. Не позволявайте на кучите синове да ви спипат.

Предпазливо минах покрай него до ръба на постамента и скочих на земята. Погледнах назад — той продължаваше да ме гледа скръбно — и тръгнах да пресека улицата. Тъкмо стигнах до отсрещния тротоар, когато някой ме бутна — не грубо, но твърдо — във входа на някакъв магазин. По-скоро надуших, отколкото видях нападателя си.

— Какво става! — извиках аз и се закашлях, задавен от вонята му.

— Шшш — каза Уолтър и вдигна пръст на устните си. Наведе се навън и се огледа наляво и надясно, за да се увери, че не ни наблюдават, след което наведе мръсната си глава до моята и прошепна: — Трябват ми войници.

— Войници?

— Да — изсъска той. — Които да поемат борбата. Човек не може да направи много, когато е сам. Двама са два пъти повече от един, което означава два пъти по-големи щети. Разбираш ли накъде бия? Включи се в каузата! Бори се за свобода! Ти и аз. Екип!

— Много съм поласкан — започнах аз, — но точно в този момент…

— Чакай! — извика той, надникна навън и отново се огледа. — Не ми отговаряй веднага. Помисли си. Моменти като този не се случват често. Човек трябва да грабне изпречилата му се възможност. Или най-малкото да я обмисли.

Той ме избута още по-навътре във входа и се обърна с гръб към мен, сякаш се канех да се съблека и иска да ме остави сам.

— Не беше случайност, че дойде при лъва — каза през рамо Уолтър. — А съдба. Ти беше призован. Не можеш да подминаваш съдбата. Тя е по-силна от Тях.

Нямах абсолютно никакви съмнения, че човекът е напълно смахнат. Може би не опасно луд, но въпреки всичко откачен. По всяко друго време и при всякакви други обстоятелства и дума не можеше да става да имам каквото и да било вземане-даване с него.

Времето обаче не беше всяко друго, както и обстоятелствата. Беше тук и сега, а аз току-що бях убил човек. Доколкото знаех, в момента представлявах цел на мащабни полицейски издирвания. Емили беше изчезнала. Имах съвсем малко пари и още по-малко идеи какво да правя и къде да ида. Трябваше да се покрия за известно време. Да се измъкна. Трябваше ми… да, усмивка на съдбата. Както прозорливо бе казал Уолтър, човек трябва да грабне изпречилата му се възможност. Обмислих различните алтернативи и накрая, макар и с известна неохота, го потупах по рамото.

— Добре — казах. — Влизам.

Той бавно се обърна и се облещи към мен.

— Какво?

— Влизам. Ще дойда с теб. Поне за известно време. Не че имам нещо по-добро за правене.