Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Не силни шумове. Не блъскане, дрънчене или писъци. Не от онези шумове, за които можеш да подадеш оплакване. Не, тези бяха тихи шумове. Потайни шумове, каквито правят гризачите, когато щъкат по тавана. Постепенно се унасях, когато чувах тихо драскане от другата страна на стената. Заслушвах се, драскането спираше, затварях очи и тогава започваше отново — драс-драс-драс. Ставах с опънати нерви и долепях ухо до стената. Тишина. Една минута. Две. Лягах си и започваше отново — драс-драс-драс. Понякога съпроводено със стон, сякаш някой сънува кошмар, или уплашено квичене, или безкрайно повтаряща се серия въздишки, а понякога пръдня, от която сигурно падаше мазилката. Накрая не издържах, скачах от леглото си и започвах да удрям яростно по стената.

— Млъквай, ужасна дърта вещице! Млъквай, казах!

Избухването ми се възнаграждаваше с момент на блажена тишина, последвана от почукване по вратата.

— Добре ли сте, мистър Финикс? Имате ли нужда от лекарска помощ?

Започнах да спя на пода в стаята на Арчи Богосян, на стол в зимната градина, а една гореща нощ прекарах и навън в градината, използвайки за възглавница чувалче с торф. Дори попитах директора дали не мога да се преместя в друга част на сградата, но според закона за всеобщата гадост точно тогава беше един от редките периоди, в които всички обитатели на „Нанибрук“ бяха в цветущо здраве и никой не проявяваше признаци на умиране и освобождаване на стаята си.

Известно време намирах утеха в секса.

— Поне не може да ме спре да чукам — изкисках се тихо една нощ, докато се качвах към стаята си след трепетно търкаляне на лунна светлина сред окапалите ябълки в овощната градина на „Нанибрук“. — Вонящата дърта жаба не може да развали поне това.

Оказа се, че съм се изказал прибързано — две седмици по-късно гадината ме хвана заедно със сестра Бъчър на задната седалка на нейния „Хилмън Хънтър“.

— Извинете! — извика тя, почуквайки любезно на запотеното стъкло. — На безоловен ли сте?

След това не можех да получа ерекция, без в главата ми да изникне образът на ужасната ми съседка. Накрая си направих услуга и изобщо престанах да получавам ерекции. Половият ми живот изсъхна като цвете в пустинята.

Единственото ми избавление беше в ежедневните ми разходки. Тя имаше болки в бедрената става и макар че на няколко пъти опита, не успяваше да поддържа темпото ми. Излапвах кроасана с конфитюр и се втурвах по алеята, а дъртата вещица се впускаше да ме преследва.

— Мистър Финикс! — жално викаше тя. — Мистър Финикс! Трябва спешно да обсъдя нещо с вас! Моля ви, изчакайте за момент. — Аз обаче се преструвах, че не я чувам, и изхвърчах през портата на свободата, докато тя куцукаше жалко далеч зад мен. — Моля ви, мистър Финикс. Много бързо ходите. Бедрото ме боли!

Скачах на №14 към центъра и се изгубвах в навалицата, възхитен от огромната й шумна анонимност. Обикалях Британския музей, когато изведнъж ме сполетяваше мисълта, че в един момент ще се наложи да се върна. Да се върна в „Нанибрук“, където тя ще ме чака с бедра, устни и всичко останало, подобно на някакъв гаден дебнещ паяк.

— Мътните да я вземат Бъншоп — изстенвах, свличайки се на някоя пейка под мраморите на Елджин 6 6 Лорд Елджин, ограбил мраморните барелефи от Партенона в началото на XIX в. — Б.пр. . — Мътните да я вземат дано.

Спрях гребането на Серпентината, защото все си я представях как се спотайва в дълбините под мен като някаква злонамерена сепия — мисъл, от която неизменно изпусках греблата и едва не преобръщах лодката. Престанах да гледам порно с Арчи от страх, макар и ирационален, че изведнъж тя може да цъфне на екрана. Започнах да избягвам дори стария си дом Уайт Лодж, след като видях някаква възрастна жена с ръста и телосложението на мисис Бъншоп, скрила лицето си с кариран шал, да храни катериците. Самата мисъл за нея беше достатъчна да помрачи и най-слънчевия ден.

И въпреки това така и не помислях да убивам дъртата мишка. Мразех я, ужасявах се от нея, губех огромно количество време да я проклинам, но никога не съм възнамерявал да я паля. Просто така се случи. Никой не беше по-изненадан от мен, когато тя избухна в пламъци. Разбира се, никой освен самата мисис Бъншоп. Тя беше много изненадана.

Денят, в който убих мисис Бъншоп, през лятото на 1985 година по нищо не се различаваше от всеки друг ден. Станах в шест и половина след безсънна нощ и се измъкнах в коридора. Естествено, тя вече се мотаеше там като някакво гадно мрачно привидение. Наругах я под нос и вместо да чакам закуската, реших да тръгна направо към спирката на автобуса.