Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Стаята ми се намираше на втория етаж в задната част на сградата. Имах легло, което ми оправяха всяка сутрин и което с помощта на различни лостове и макари можеше да се издига, спуска, накланя или завърта, в зависимост от това как ти харесва да спиш; имах си също така бюро, лампа, кресло и отделна баня със специални дръжки до тоалетната, за да не падна, докато сера. Имах си собствен телефон, подобно на всички други обитатели на „Нанибрук“, макар че никога не го използвах, защото нямаше на кого да се обадя; на стратегически места из стаята, подобно на пъпки върху болен от шарка, имаше червени копчета, които да натисна, ако сметна, че е време да ме прегледа лекар. За осем години нито веднъж не ми хрумна за лекари, но това не ми пречеше да натискам копчетата, за да досаждам на екипа.

В единия ъгъл на стаята имаше и голям вграден шкаф, в който криех най-безценните си съкровища — Снимката и Хапчето. През скитническите си години пазех последното залепено с тиксо на лявата ми подмишница. След пристигането ми в „Нанибрук“ можех да му осигуря по-изтънчено местенце — увивах го в зелена копринена кърпичка и го криех всяка нощ в шкафа зад една вадеща се тухла, сутрин го вземах и го пъхах в джоба на панталоните, които носех през деня. Едва ли е нужно да казвам, че никой не знаеше за съществуването му, и едва ли е нужно да казвам, че не споделих с никого. Директорът на „Нанибрук“ проявяваше нетърпимост и към пушенето; ако откриеше, че на територията на заведението му има гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана, със сигурност щеше да получи апоплектичен удар. (Между другото, не става дума за директора, въвел Лечението „Нанибрук“ през петдесетте. Всички разправят, че той емигрирал в Южна Америка, за да продължи проучванията си в един боливийски затвор.)

Мисля, че бях един от петдесетината души, обитаващи „Нанибрук“, макар да бе трудно да посочиш точния им брой — старите обитатели непрекъснато умираха, на местата им идваха нови и така населението на „Нанибрук“ беше в състояние на непрекъснати и доста объркващи промени. Например само за една седмица целият отбор по бридж на заведението си замина (подозирам, че в резултат от стреса от предстоящата им среща с отбора на един старчески дом в Кройдън). При подобно високо текучество точното преброяване е невъзможно. Обитателите биха могли да са 30 или 70; използвах числото 50 просто защото толкова се появиха да приветстват Ерик Моркамб 3 3 Английски комик (1926–1984) — Б.пр. , когато дойде да открие новия кабинет по физиотерапия.

По онова време бях в долния край на възрастовата скала на „Нанибрук“ (на 76 при пристигането си и на 85, когато видях сметката на мисис Бъншоп). Повечето обитатели бяха прехвърлили деветдесетте, а неколцина бяха на повече от сто. Една жена, имаща нещастието да се нарича мисис Юрин 4 4 На английски това име се произнася по същия начин, както „урина“, макар че се пише различно. — Б.ред. , отпразнува сто и шестия си рожден ден по време на престоя ми там, макар че по ирония на съдбата умря в разгара на празненството. Просто се килна напред и заби лице в тортата, докато се опитваше да духне свещите. 88-годишната й дъщеря, също обитател на заведението, беше неутешима, не на последно място и защото четири дни се бе мъчила да покрие с глазура проклетия сладкиш.

Макар че не бях най-младият в „Нанибрук“ (мистър Чъдли беше само на 71, а мис Клисолд — на 26, но преждевременно състарена, ако се вярва на слуховете), определено приличах на такъв. Всъщност, съдейки само по външния вид, изобщо не трябваше да съм там — всички гънки, бръчки, дупки и петна, така характерни за другите обитатели, забележително отсъстваха от моето издължено бледо лице.

Разбира се, след половин десетилетие тежък живот изглеждах доста опърпано и определено не бях така пъргав като на младини. Предвид възрастта ми обаче бях изключително добре запазен. Гърбът ми си оставаше изправен, зрението беше все така добро, мускулите бяха еластични и пъргави. Една от добрите страни на убийствата е, че определено те поддържат във форма.

Другите обитатели бяха, бих казал, доста прилична група, макар че не се сближих почти с никого. Бърни Мтембе, единственият чернокож обитател на „Нанибрук“, винаги беше готов за игра на табла, а когато мисис Гошен, която имаше родилен белег с формата на Австралия насред лицето си, пийнеше повечко вермут, резултатите можеха да бъдат доста весели. Разбира се, поддържах добри запаси вермут в стаята си и редовно й подправях следобедния чай. Накрая тя падна по стълбите и си счупи шията, след като блузата й с панделка на врата, вдъхновена от стила на Маргарет Тачър, се оплете в парапета; този ден не бях сипвал вермут в чая й, така че съвестта ми е чиста.