Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Поровихме из надписаните чекмеджета от палисандрово дърво по стената зад тезгяха и си поиграхме малко с касата, като се изправяхме на пръсти и натискахме копчетата, сякаш са клавиши на някакъв голям музикален инструмент. После подушихме бутилка амоняк, от което очите ни се насълзиха и двамата се разкашляхме.

— Какво получи за рождения си ден? — попита Емили, когато се посъвзехме.

— Шоколад от мисис Егс и специална Библия от баща ми — отвърнах аз.

— Какво й е специалното?

— Можеш да извадиш Новия завет и да го носиш като шапка против слънце. Сам го измисли. Смята, че ще направи много пари. Но той винаги мисли така за изобретенията си.

(Повече за баща ми по-нататък.)

Отворихме един шкаф зад тезгяха и измъкнахме някакъв интересен, подобен на помпа предмет с надпис „Механична резервоарна клизма №2 на доктор Юджисиър“.

— За какво служи това според теб? — попитах аз.

— Май за гасене на пожари — отвърна Емили. — По-добре го прибери, че може да го счупиш.

Подчиних се и отидох в другия край на тезгяха да разгледам един набор от мензури.

— Ако можеше да получиш каквото си пожелаеш за рождения ден, какво би било то? — най-неочаквано попита приятелката ми.

Разбира се, точно тогава можех да си харесам какво ли не на този свят — пистолет, платноходка или машина, която да ми пише домашните. Не бих отказал колело „Ръдж-Уитуърт“ от онези, които рекламираха по вестниците, нито пък радиоапарат или комплект войници за разиграване на обсадата на Мейфкинг. Едно обаче изпъкваше цяла глава и рамене над останалите — всъщност беше изпъквало още откакто го видях за първи път четири години по-рано. И сега го назовах.

— Хапчето — отвърнах аз, отидох до витрината с отровите и залепих нос за дебелото стъкло. — Това щях да избера. Определено щях да го избера. Иска ми се да можех да го имам.

Емили ме изгледа изненадано, обърна се към палисандровите чекмеджета, отвори едно с надпис „Прах от ревен“, бръкна вътре и когато извади ръка, между пръстите й имаше малко месингово ключе. Пъхна го в ключалката на шкафа с отровите и го завъртя два пъти, преди да отвори витрината и да извади малката стъклена паничка с Хапчето.

— Искаш ли да го пипнеш? — попита тя, като се усмихваше и поднасяше паничката към мен.

— Може ли?

— Ако искаш. Обаче внимавай. Много внимавай.

Протегнах ръка, тя пусна Хапчето в дланта ми и то остана там като някаква матовобяла стигма. Свих пръсти около него, сякаш съм уловил водно конче или пеперуда.

— Никога не съм си представял, че ще го докосна — с благоговение казах аз. — Мислех си, че ще мога само да го гледам.

— Не го лапай — предупреди ме Емили. — Много е отровно.

— Така ми се иска да беше мое — въздъхнах аз. — Никога през живота си не съм желал така силно нещо. Толкова е…

— Красиво?

— Не, не точно. По-скоро…

— Вълшебно?

— Да, точно. Вълшебно. Като магия е. Като началото на невероятни приключения. Толкова ми се иска да беше мое.

Емили се взираше в мен, леко наклонила глава настрани. Устните й бяха разтеглени в насмешлива и леко озадачена усмивка.

— Наистина ли би избрал точно това? От всички неща на целия свят? Не друго, а това хапче?

— Да — отвърнах аз. — Категорично. Винаги съм го харесвал, още от първия път, когато дойдох тук. Кара ме да се чувствам могъщ дори само като го държа. Сякаш мога да направя всичко, което си пожелая. Глупаво е, знам.

Емили повдигна вежди — имаше много светли и тънки вежди, подобни на златни кончета — и замислено подръпна златист кичур. Известно време не каза нищо. После най-неочаквано доближи глава до моята и прошепна страшно поверително:

— Имам план.

Дори сега, след толкова дълги и порочни години, като прегърбен вече старец, вървящ на самия ръб на живота, все още усещам възбудата, която премина през гръбнака ми, когато Емили изрече онези две думи.

— План?

— Да, план. Как да получиш Хапчето, без баща ми да разбере. Участваш ли?

— Да, да! — развълнувано прошепнах аз. — Участвам, разбира се! Какво ще правим?

— Ела с мен — каза Емили. — И прави точно каквото ти казвам.

Тя протегна ръка за Хапчето и след като й го дадох, го постави обратно в паничката и го прибра в шкафа. После ме поведе горе в стаята си, където застана на четири крака, бръкна под леглото си и извади голяма кутия ментови бонбони „Фарли“.

— Ментовите бонбони в плана ли са? — заинтригувано попитах аз.

— Ментовите бонбони са планът — отвърна тя. — Виж.