Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

То е с мен и сега, докато пиша тези редове. В джоба на памучната ми пижама. Бъркам вътре и го докосвам нежно, трепетно, както вярващ би докоснал икона, както лепидоптерист би погалил крилото на пеперуда от рядък вид. Гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана — и скоро ще дойде време да го поема.

— Още малко, стари приятелю — прошепвам аз. — Най-сетне моментът ти настъпи.

Казвам се Рафаел Игнейшъс Финикс и съм на сто години — или ще стана след десет дни, в ранните часове на 1 януари 2000 г., когато ще се самоубия. Наблюдателните читатели ще забележат, че инициалите ми са R. I. P. 2 2 На английски името се пише Raphael Ignatius Phoenix. Съкращението R. I. R (лат. Requiescat in pace, англ. Rest in peace) означава „Почивай в мир“ — Б.пр. Изключително уместно съвпадение, както ще се убедите съвсем скоро.

Извърших последното си убийство преди четиринайсет години. През 1985 г. Беше в „Нанибрук Хаус“ и името й бе Бъншоп. Мисис Етел Бъншоп, по баща Букок. Още го надушвам — парливия, изгарящ носа парфюм на горяща плът. И го чувам. Свистенето, писъкът и цвъртенето. Отвратителна дърта кранта.

Премахването й попада в групата убийства, на които мога да припиша съвсем конкретен мотив. Понякога ми се е случвало да убивам по съвсем неубедителни причини; друг път съм го правил, без изобщо да искам да отнемам живот.

В случая с Етел Бъншоп, по баща Букок, имах цял кош основателни причини. Например навикът й да пърди нощем. И онези отвратителни провиснали гърди, и начинът, по който казваше „Шери, мистър Финикс?“, сякаш ми предлагаше сексуална услуга вместо чаша хладко амонтилядо. Гадна стара кофа във всяко едно отношение и жертвоприношението й ми донесе дълбоко и трайно удовлетворение.

Въпреки всичко това, дори при толкова много основателни причини да я разкарам, смъртта й по никакъв начин не може да се нарече предварително замислена. Изобщо не я планирах, нито бях правил някакви приготовления. Беше внезапно, интуитивно, напълно спонтанно деяние, случайно стечение на обстоятелствата, което изненада извършителя (т.е. мен) не по-малко от жертвата (т.е. дъртия прилеп).

Същото се отнася и за много други мои убийства. Някои мога да оправдая за себе си, други не, но всички, може би с изключение на мис Уоспли, се бяха случили съвсем ненадейно, без никакво намерение от моя страна. Не съм, така да се каже, мислещ убиец. А по-скоро инстинктивен. Роден убиец, ако ви се харесва. Да, точно така. Роден убиец.

Емили ме заведе в „Нанибрук“. Уреди всичко, попълни регистрационните формуляри и плати сметките за деветте години, които прекарах там. Или поне приех, че ги е плащала. Тя така и не спомена за това, а и аз не попитах. Не мога да се сетя кой друг би го направил. Тя е единственият ми приятел.

Бог знае как ме откри — вонящ пиян скитник, облегнат в опикан вход насред Лондон. Бог знае как изобщо ме откриваше. Но го направи, хвана ме и ми помогна да се изправя на несигурните си крака.

— Хайде, Рафаел — рече тя. — Не можеш да живееш така. Ела с мен. Аз ще се погрижа за теб.

И така се качихме в черно лондонско такси със свалени прозорци, защото след пет години в канавките вонях ужасяващо, и поехме в пролетната утрин към Нанибрук Хаус. А там сякаш ни очакваха, защото бях посрещнат на прага от пуфтящ зачервен доктор, качен горе, изкъпан, избръснат, прегледан, облечен и настанен в просторна светла стая с изглед към отрупаната с рози градина в задния двор. И останах там девет години.

„Нанибрук“ е старчески дом. През петдесетте се радвал на известна популярност, когато директорът му решил да противодейства на процеса на стареене, като всеки ден провесва с главата надолу обитателите в специално адаптиран парник. Лечението „Нанибрук“, както стана известно, се прослави по цял свят и предизвика истински фурор сред поколението над седемдесет. Последвалите проучвания обаче показаха, че провесването далеч не удължава живота на старците, а само влошава разширените им вени и когато постъпих в заведението, експериментът отдавна беше изоставен. През деветгодишния ми престой там не се случи абсолютно нищо интересно, освен когато спирачките на стола на мистър Гутлиб отказаха и той изхвърча през портала и попадна под колелата на микробуса с прането. „Нанибрук“ беше, на първо място, много спокойно място, където човек може да прекара последните си години.

Намираше се в голяма овехтяла сграда от епохата на крал Едуард в горния край на Пътни Хил, към която през годините са били добавяни различни пристройки, разширения, зимни градини и рампи за инвалидни столове, така че като цяло приличаше на творение на бавноразвиващо се дете, на което са дали „Лего“. Сградата си имаше огромен червен главен вход, ветропоказател, който дори при най-силните ветрове сочеше само на юг, и бе отделена от останалия свят от висока каменна стена, в горния край на която бяха циментирани натрошени бутилки; така и не разбрах дали целта им е да обезкуражават вандалите да влизат вътре, или да не позволяват на обитателите да се измъкват навън. Освен това сградата беше опасана от покрита веранда и отзад имаше просторни градини, сред които занемарена овощна, няколко лехи с рози и голям парцел за зеленчуци, на който страдащи от ревматоиден артрит обитатели отглеждаха странно ревматоидни тиквички.