Габриел Зевин - Книжарничка на острова

– Е, какво мислим за текста? – попита класа мистър Балбони, когато свърши.

– Без да се обиждате – започна Сара Пип, – но диалогът не струва много. Разбирам какво ще направи героят, но защо авторът не използва повече конфликт и напрежение? И защо в трето лице? И в сегашно време? Така писането ми се струва някак детинско.

Сара Пип имаше блог – "Книжният свят на парцаления еднорог", в който правеше ревюта на книги. Постоянно се хвалеше с безплатните копия, които ѝ изпращаха издателите.

Били Либерман, който пишеше за проблемни момчета, преодоляващи свръхестествени и родителски пречки, каза:

– Дори не разбрах какво ще стане накрая. Объркващо е.

– Мисля, че е двусмислено – обясни мистър Балбони.

– Помните ли миналата седмица, когато говорихме за двусмислието?

Маги Маркакис, която бе в този свободно избираем час единствено защото имаше проблем с графика си с часовете по математика и дебати, каза, че разказът ѝ е харесал, но е забелязала несъответствия в пасажите, засягащи някои финансови моменти.

Абнър Шоше го разкритикува по няколко линии. Не харесваше разказите с герои, които лъжат ("писнало ми е от разказвачи, на които не можеш да вярваш" – в курса бяха говорили за тази концепция преди две седмици), и още по-лошо – смяташе, че в историята не се случва нищо. Това не засегна Мая, защото всичките разкази на Абнър завършваха по един и същи начин – оказваше се, че са били сън.

– Има ли нещо, което ви харесва в разказа? – попита мистър Балбони.

– Правописът – отвърна Сара Пип.

– Харесва ми колко е тъжен – каза Джон Фърнес. Той имаше дълги кафяви мигли и прическа на момчешки попидол. Беше написал разказ за ръцете на баба си, който бе накарал дори коравосърдечната Сара Пип да се разплаче.

– И на мен – каза мистър Балбони. – Като читател харесах и реагирах на много от нещата, които вие изтъкнахте като неясни и проблемни за вас. Хареса ми донякъде сухият, формален стил и двусмислеността. Не съм съгласен с коментара за "недостоверния разказвач" – може би трябва да обсъдим тази концепция отново. Не мисля и че финансовите моменти са представени зле. След всичко казано и прочетено смятам, че този разказ заедно с "Ръцете на баба ми" на Джон са двата най-хубави разказа в класа през този срок и ще бъдат предложени на училищното ръководство, за да представят гимназията "Алистаун" на окръжното състезание за къс разказ.

Абнър изпъшка.

– Не казахте кой е написал другия разказ.

– Да, разбира се. Мая. Поздравления за Джон и Мая.

Мая се опита да не изглежда прекалено самодоволна, когато останалите заръкопляскаха.

– Страхотно е, нали? Че мистър Балбони ни избра – каза Джон след часа. Беше я последвал до шкафчето ѝ, но Мая не разбираше защо.

– А-ха – каза тя. – Хареса ми разказът ти.

Беше го харесала, но наистина искаше тя да спечели. Първата награда бяха ваучер за 150 долара в "Амазон" и купа.

– Какво ще си купиш, ако спечелиш? – попита Джон.

– Не книги. Имам всичко от татко.

– Късметлийка си – каза Джон. – Иска ми се да живеех в книжарница.

– Живея над книжарница, не в нея, и не е чак толкова страхотно.

– Обзалагам се, че е – отметна той кестенявата коса, паднала над очите му. – Майка ми иска да знае дали си съгласна да пътуваме заедно за церемонията.

– Но ние разбрахме едва днес! – каза Мая.

– Познавам майка си. Винаги иска да дели разходите за пътуване. Питай баща си.

– Проблемът е, че баща ми ще иска да дойде, а той не шофира. Така че вероятно ще помоли кръстницата или кръстникът ми да ни закарат. Майка ти сигурно също ще иска да присъства. Не знам дали ще се поберем в една кола.

Мая бе изтощена, имаше чувството, че разговарят от половин час.

Джон ѝ се усмихна и перчемът му леко подхвръкна.

– Няма проблем. Може би ще имаме възможност да пътуваме заедно някъде другаде.

Награждаването се проведе в гимназията на Хаянис. Въпреки че бе просто физкултурният салон на училището – миризмата на топки от всякакъв вид се усещаше остро – и церемонията още не бе започнала, всички говореха с приглушени гласове като в църква. Тук щеше да се случи нещо важно и свързано с литературата.

От четирийсетте разказа, постъпили от двайсет училища, щяха да бъдат прочетени пред всички само три. Мая се бе упражнявала, като четеше разказа си пред Джон Фърнес. Той ѝ препоръча да си поема по-често дъх и да забави малко темпото. Тя упражнява многократно дишане и четене, което не е толкова лесно, колкото може човек да си помисли. Джон също прочете разказа си пред нея. Тя го посъветва да използва естествения си глас, а не да чете с онзи, фалшивия глас като на водещ на новините. "Знаеш, че ти харесва", ѝ каза той. Сега ѝ говореше с този глас постоянно. Беше дразнещо.