Габриел Зевин - Книжарничка на острова

– Четох книгата ти, когато бях в края на основното училище.

– Моля те, не казвай това. Караш ме да се чувствам направо антика.

– Беше любимата книга на майка ми.

Дениъл разигра пантомима как се прострелва в сърцето. Исмей го потупа по рамото.

– Прибирам се у дома – прошепна му тя в ухото.

Дениъл я последва до колата.

– Исмей, почакай.

Тя шофираше, защото Дениъл бе прекалено пиян. Живееха в Клифс, най-скъпия район на Алис Айлънд. Всички къщи имаха изглед към морето, а пътят, който водеше до тях, бе стръмен и лъкатушещ, с много завои, слабо осветен и ограден с жълти табели, предупреждаващи шофьорите да внимават.

– Този завой го взе прекалено бързо, мила – каза Дениъл.

Исмей се замисли дали да не изкара колата от пътя и да не я остави да падне в океана. Мисълта я направи щастлива, по-щастлива, отколкото щеше да бъде, ако просто се самоубиеше. В този момент осъзна, че не иска да умира. Искаше Дениъл да умре. Или поне да изчезне. Да, да изчезне. Спря се на изчезването.

– Вече не те обичам.

– Исмей, държиш се абсурдно. Винаги ставаш такава на сватби.

– Ти не си добър човек – каза тя.

– Аз съм сложен. Може и да не съм добър, но определено не съм най-лошият. Това не е причина да слагаш край на един съвършено нормален брак, Исмей – каза Дениъл.

– Ти си щурецът, а аз съм мравката. И се уморих да бъда мравка.

– Това е доста незряло сравнение, Изи. Сигурен съм, че можеш да се справиш и по-добре.

Исмей отби колата встрани на пътя. Ръцете ѝ трепереха.

– Ти си лош. И по-лошото е, че направи и мен такава – каза тя.

– Не знам за какво говориш.

Друга кола профуча покрай тях, достатъчно близо, за да разтресе джипа.

– Исмей, тук е абсурдно да се паркира! Ако искаш да спорим, нека се приберем у дома и да го направим, както си трябва.

– Всеки път, когато я виждам с Ей Джей и Амелия, се поболявам. Трябваше да е наша.

– Какво?!

– Мая – каза Исмей. – Ако беше постъпил, както трябва, тя щеше да е наша. Но ти, ти никога не си правил нещо правилно, нещо, за което са нужни усилия. И аз ти позволих да постъпиш така – погледна го с укор. – Знам, че Мериън Уолъс е била твоя приятелка.

– Това не е вярно.

– Не ме лъжи! Знам, че тя дойде тук, за да се самоубие в предния ти двор. Знам, че остави Мая за теб, но ти беше или прекалено мързелив, или прекалено страхлив, за да я признаеш и да я осиновиш.

– Щом си смятала, че това е истината, защо не направи нещо? – попита Дениъл.

– Защото не беше моя работа! Бях бременна и не беше моя работа да разчиствам след твоите афери!

Друга кола ги подмина бързо, почти забърсвайки ги от пътя.

– Но ако беше постъпил смело и бе дошъл при мен, щях да я осиновя, Дениъл. Щях да ти простя и щях да се погрижа за нея. Чаках да кажеш нещо, но ти никога не го направи. Чаках дни, после седмици, после години.

– Исмей, вярвай в каквото си искаш, но Мериън Уолъс не беше моя приятелка. Беше просто фенка, която дойде на литературно представяне.

– За толкова тъпа ли ме мислиш?

Дениъл въздъхна.

– Беше момиче, което дойде на литературно представяне и с което спах веднъж. Как можех да съм сигурен, че детето е мое? – опита се да хване ръката ѝ, но тя се отдръпна.

– Странно е – каза Исмей. – Всяка частица любов, която съм изпитвала към теб, дори най-малката, е изчезнала.

– Аз все още те обичам – каза Дениъл. Внезапно в огледалото за обратно виждане се появиха светещи фарове.

Ударът дойде отзад и избута колата по средата на пътя, така че тя застана и в двете ленти на движението.

– Мисля, че съм добре – каза Дениъл. – Ти как си?

– Кракът ме боли – отвърна тя. – Може и да е счупен.

Зададоха се още фарове, този път от насрещната половина на пътя.

– Исмей, потегляй!

Дениъл се обърна навреме, за да види камиона. Какъв обрат , помисли си той.

В първата глава на прочутия му първи роман главната героиня попадаше в катастрофа с кола. Дениъл бе имал проблем с тази част, защото му се струваше, че всичко, което знае за ужасните пътни катастрофи, го е научил от книгите или от филмите. Описанието, на което най-накрая се бе спрял, след изписани около петдесет варианта, никога не го бе задоволявало. Поредица от фрагменти в стила на модернистичните поети. Аполинер или Бретон, но без да е така добро като техните творби.

Светлини, достатъчно ярки, за да разширят очите ѝ от ужас.

Клаксони, слаби, дошли прекалено късно.

Металът се мачка като парче плат.

Тялото не боли, но само защото го няма.