Габриел Зевин - Книжарничка на острова

Ъруин Шоу, 1939 г.

Мъж обръща внимание и на други жени освен на съпругата си. Съпругата не одобрява. В края има хубав обрат, по-скоро като завой. Ти си добър читател и вероятно ще го предвидиш. (Дали обратът носи по-малко удоволствие, ако читателят е предположил какъв ще бъде? И друго – обрат , който не можеш да предвидиш, дали не е признак за лоша конструкция на текста? Това са неща, върху които трябва да помислиш, когато пишеш.)

Не че е особено свързано с писането, но... Някой ден може да решиш да се омъжиш. Избери някой, който ще смята, че ти си единственият човек в стаята.

Ей Джей Ф.

Исмей чакаше в преддверието на дома си. Краката ѝ бяха кръстосани така, че единият бе увит около прасеца на другия. Веднъж беше видяла една новинарка по телевизията да седи така и се бе впечатлила. Жената трябва да има тънки крака и гъвкави колене, за да постигне тази поза. Чудеше се дали роклята, която бе избрала за този ден, не е прекалено лека. Беше от коприна, а лятото бе свършило.

Погледна към телефона си. Беше 11 предобед, което означаваше, че церемонията вече е започнала. Може би трябваше да тръгне без него.

След като така и така вече бе закъсняла, реши, че няма смисъл да ходи сама. Ако изчакаше Дениъл, можеше да го навика с основание, когато пристигне. Намираше своите малки удоволствия навсякъде, където има възможност.

Дениъл влезе през вратата в 11.26.

– Съжалявам – каза той. – Няколко хлапета от курса ми вчера искаха да излезем на по питие. Едното води до другото, нали знаеш.

– Да – отвърна тя. Вече не изпитваше желание да му вика. Мълчанието беше по-добрият вариант.

– Спах в кабинета си. Гърбът ми направо ме убива – целуна я той по бузата и подсвирна. – Изглеждаш фантастично. Все още имаш убийствени крака, Изи.

– Преоблечи се – каза тя. – Миришеш на бъчва. Сам ли шофира?

– Не съм пиян. Просто имам махмурлук. Различно е, Исмей.

– Изумена съм, че още си жив – каза тя.

– Аз също – отвърна той, докато се качваше по стъпалата към горния етаж.

– Ще ми донесеш ли шала? – провикна се тя, но не беше сигурна дали Дениъл я чу.

Сватбата беше такава, каквито са обикновено и каквито ще бъдат всички сватби, помисли си Исмей. Ей Джей изглеждаше раздърпан в синия си костюм от крепон на ивици. Не можа ли да си вземе смокинг под наем? Все пак бяха в Алис Айлънд, не на плажа в Джърси. А Амелия откъде бе намерила тази ужасна рокля на ренесансова фея? Беше по-скоро жълта, отколкото бяла, и приличаше на хипи в нея. Винаги носеше винтидж дрехи, въпреки че нямаше подходящия тип тяло за тях. И кого заблуждаваше с този голям гербер, забучен в косата си – все пак не беше на двайсет години, за бога! Когато се усмихнеше, беше цялата венци и зъби. Боже мили, стресна се внезапно Исмей. Кога бе станала толкова негативна? Тяхното щастие не беше нейно нещастие. Освен ако наистина не бе така. Ако във всеки един момент в света има толкова щастие, колкото и нещастие? Трябваше да е по-мила. Добре известен факт е, че злобата се запечатва на лицето ти, когато минеш четирийсетте. Освен това Амелия бе привлекателна, макар да не беше красива като Ник. Виж как се усмихва и Мая. Загубила е още едно зъбче. И Ей Джей е толкова щастлив. Гледай само как това копеле късметлия се опитва да не се разплаче от радост.

Исмей се радваше за него, каквото и да означаваше това, но сватбата сама по себе си бе мъчение. Събитието правеше по-малката ѝ сестра да изглежда още по-мъртва и освен това я навеждаше на нежелани размишления относно нейните разочарования. Беше на четирийсет и четири години. Омъжена за прекалено хубав мъж, когото вече не обичаше. За последните дванайсет години бе имала седем спонтанни аборта. Според гинеколога си бе влязла в перименопауза, така че по въпроса за бебетата вече не се говореше.

Загледа се сред множеството в Мая. Какво хубаво момиченце бе тя и колко умно. Исмей ѝ помаха, но Мая бе забила главата си в книга и не я забеляза. Малкото момиче не беше особено привързано към нея, което всички намираха за странно. По принцип Мая предпочиташе компанията на възрастните, а Исмей се разбираше добре с деца – такава бе репутацията ѝ след двайсет години преподаване. Двайсет години. Божичко. Без да се усети, се бе превърнала от младата нова учителка, чиито крака зяпаха всички момчета, в старата мисис Париш, която поставя театралните пиеси. Другите смятаха, че е глупаво да се вживява толкова много в тези представления. Разбира се, те надценяваха усилията ѝ. Колко години можеше да се очаква да продължава така, една посредствена продукция да се слива с друга? Различни лица, но нито едно от тези деца не беше следващата Мерил Стрийп.