Габриел Зевин - Книжарничка на острова

– Сигурно и вие сте голям почитател на тази книга – отбеляза Амелия. – Както казах преди, приятелят ми живее тук и от опит знам, че не е толкова лесно да се добереш до Алис.

– Не, определено не е – каза Леонора и вдигна чантата си.

Внезапна мисъл осени Амелия и тя се обърна.

– "Никой не пътува без цел. Тези, които са загубени, са искали да се загубят."

– Цитирате "Късно разцъфване" – отвърна Леонора след известна пауза. – Наистина ви е любима.

– Беше – каза Амелия. – "Когато бях млад, никога не се чувствах млад." Нещо такова. Помните ли остатъка от цитата?

– Не – каза Леонора.

– Писателите не помнят всичко, което пишат. Как биха могли?

– Приятно ми беше да се запознаем – Леонора тръгна към вратата.

Амелия сложи ръка на рамото ѝ.

– Вие сте той, нали? Вие сте Леон Фридман.

Леонора поклати глава.

– Не съвсем.

– Какво означава това?

– Много отдавна едно момиче написа роман и се опита да го продаде, но никой не го искаше. Беше роман за възрастен мъж, който изгубва жена си, но в него нямаше свръхестествени създания или някаква дълбока метафизична идея, която да открие нови светове пред хората. Затова момичето реши да смени заглавието на книгата и да я обяви за мемоар.

– Това е... това е... погрешно – заекна Амелия.

– Не, не е. Всичко в романа е все така емоционално вярно, независимо какво литературно определение ще използвате за него.

– А кой беше мъжът?

– Обадих се на агенция за актьори. Обикновено играе Дядо Коледа.

Амелия поклати глава.

– Не разбирам. Защо се съгласихте за представянето? Защо си направихте целия този труд, всички тези разходи? Защо рискувахте?

– Книгата беше пълен провал. А понякога ти се иска да знаеш... да видиш сам, с очите си, че думите ти означават нещо за някого.

Амелия погледна Леонора.

– Чувствам се леко измамена – каза тя накрая. – Но вие сте наистина добър писател, знаете ли?

– Знам – отвърна Леонора Ферис и изчезна надолу по улицата.

Амелия се прибра в книжарницата.

Мая се обърна към нея:

– Денят беше много странен.

– Съгласна съм.

– Коя беше тази жена, Ейми?

– Дълга история.

Мая направи гримаса.

– Далечен роднина на мистър Фридман – обясни Амелия.

Амелия сложи Мая да си легне, сипа си питие и се замисли дали да каже, или не на Ей Джей за Леонора Ферис. Не искаше да го отказва напълно от идеята за литературни събития. Освен това не желаеше да я сметне за глупачка или да се компрометира професионално пред него: беше му продала книга, която се оказа мистификация [69] Литературна мистификация – даден текст се представя като дело на измислен автор с цел да се придаде автентичност или авторитетност. – Б. Р. . А може би Леонора е права. Може би нямаше значение дали книгата е роман, или мемоар? Спомни си за курса по теория на литературата, който бе посещавала в колежа. Какво е истина , питаше ги преподавателят им. Дали мемоарите не са също изкуствено сътворени от съзнанието на авторите им? Винаги заспиваше но време на лекциите, което бе доста смущаващо, тъй като бяха само девет души. След всички тези години Амелия отново потръпна притеснено от спомена.

Ей Джей се прибра малко след десет.

– Как беше пътуването? – попита Амелия.

– Най-хубавото, което мога да кажа, бе, че Фридман не дойде в съзнание през по-голямата част от него. Последните двайсет минути съм чистил задната седалка на Исмей – докладва Ей Джей.

– Е, определено нямам търпение за следващото ви литературно събитие, мистър Фикри – отбеляза Амелия.

– Защо, това не беше ли достатъчно голямо бедствие?

– Не. Всъщност мисля, че всички си прекараха чудесно. И книжарницата продаде доста книги – Амелия се надигна да си ходи. Ако не си тръгнеше сега, нямаше да устои и щеше да му каже за Леонора Ферис. – Трябва да се прибирам в хотела. Наистина тръгваме много рано.

– Не, почакай. Остани още малко – Ей Джей напипа кутийката с пръстена в джоба си. Не искаше лятото да свърши, без да ѝ е предложил, независимо дали бе подходящо, или не. Щеше да пропусне своя момент. Извади кутийката от джоба си и я метна към нея. – Мисли бързо.

– Какво? – каза тя, обръщайки се. Кутийката я удари точно в средата на челото. – Ох! По дяволите, Ей Джей, какво е това?

– Опитвах се да те накарам да не си тръгваш. Мислех, че ще я хванеш, извинявай – пристъпи той до нея и я целуна по главата.

– Хвърли я прекалено високо.

– По-висока си от мен. Понякога не преценявам точно колко.