Габриел Зевин - Книжарничка на острова

Първоначалният план бе Исмей да откара Фридман до ферибота и после до летището, но Ей Джей не можеше да причини това на балдъзата си.

Амелия го целуна.

– Ти си добър човек. Ще гледам Мая и ще разчистя тук – каза тя.

– Благодаря ти. Обаче е гадно – каза Ей Джей. – Това е последната ти вечер в града.

– Е, поне беше запомняща се. Благодаря ти, че покани Леон Фридман, макар той да се оказа малко по-различен, отколкото си го бях представяла.

– Съвсем малко – Ей Джей целуна Амелия, после се намръщи. – Мислех си, че всичко това ще бъде по-романтично.

– Беше доста романтично всъщност. Какво по-романтично от дърт развратен пияница, който ти зяпа в деколтето?

– Не само е пияница – Ей Джей показа с жест всмукване от джойнт.

– Може би има рак или нещо подобно? – предположи Амелия.

– Може би...

– Поне изчака, докато събитието приключи.

– Четенето май бе най-лошата част от всичко.

Исмей наду клаксона.

– За мен е – каза Ей Джей. – Наистина ли трябва да прекараш нощта в хотела с майка си?

- Не трябва. Пораснала жена съм вече. Просто тръгваме много рано сутринта за Провидънс.

– Не мисля, че направих на майка ти много добро впечатление – каза Ей Джей.

– Никой не успява. Не бих се тревожила за това.

– Добре, изчакай ме, ако можеш.

Исмей наду клаксона още веднъж и Ей Джей хукна към колата.

Амелия се зае с почистването на книжарницата. Започна с повръщаното и помоли Мая да ѝ помогне с по-малко неприятните отпадъци като изпопадалите и накъсани цветя и пластмасовите чаши. На задната редица от все още неприбраните столове седеше жената, която не бе успяла да намери запалка. Носеше небрежна мека сива шапка и много широка копринена рокля. Дрехите ѝ изглеждаха обикновени, като от евтин магазин, но по кройката и шевовете личеше, че бяха доста скъпи, и Амелия го забеляза.

– За представянето на книгата ли дойдохте? – попита я тя.

– Да – отвърна жената.

– Как ви се стори?

– Авторът бе много забавен.

– Да, вярно е – Амелия изстиска гъбата в кофата. – Не мога да кажа, че отговори напълно на очакванията ми.

– Какво очаквахте? – попита жената.

– Някой по-интелектуален, може би. Това звучи снобско, знам. Може би не е правилната дума. Някой по-мъдър.

Жената кимна.

– Да, разбирам ви.

– Сигурно очакванията ми са били прекалено големи. Работя за този издател. Всъщност това е любимата ми книга от неговия каталог.

– Защо ви е любима? – заинтересува се жената.

– Аз... – Амелия я погледна. Тази жена имаше мили очи. Амелия често се подвеждаше в живота по милите очи на хората. – Загубих баща си неотдавна и предполагам, че нещо в гласа на автора ми напомня за него.

Млъкна и се зае с бърсането на пода.

– Преча ли ви? – попита жената.

– Не, добре сте там, където сте.

– Притеснено ми е като ви гледам как работите.

– Харесва ми да мета, а и вие сте прекалено добре облечена, за да се цапате – каза Амелия, докато минаваше по пода с дълги, ритмични движения на метлата.

– Практика ли е да карат издателя да разчиства след представянето на книгата? – попита жената.

Амелия се разсмя.

– Не. Случайно съм и приятелката на собственика на книжарницата. Помагам му днес.

Жената кимна.

– Сигурно е голям почитател на книгата, за да покани Леон Фридман след всички тези години.

– Да – Амелия понижи гласа си и започна да шепне: – Истината е, че го направи заради мен. Това е първата книга, която харесахме и двамата.

– Много е мило. Като първия ресторант, в който сте ходили заедно, или първата песен, на която сте танцували... Нещо такова.

– Именно.

– Може би е смятал да ви предложи?

– Мина ми през ума.

Амелия изсипа лопатата с боклука в голямото кошче.

– Защо според вас книгата не се продава? – попита след малко жената.

– "Късно разцъфване" ли? Пазарът е много голям. И дори когато една книга е наистина добра, понякога нещата пак не се получават.

– Сигурно е трудно.

– Да не би и вие да пишете?

– Опитвала съм, да.

Амелия спря и я погледна. Жената имаше дълга кестенява коса, с хубава прическа, много права. Чантата ѝ навярно струваше колкото колата на Амелия. Тя ѝ протегна ръка и се представи.

– Амелия Ломан.

– Леонора Ферис.

– Леонора. Като Леон – обади се Мая. Беше изпила един млечен шейк и вече се бе възстановила. – Аз съм Мая Фикри.

– От Алис ли сте? – попита Амелия новата си позната.

– Не, дойдох за един ден. За представянето на книгата.

Леонора се изправи и Амелия сгъна стола ѝ и го подпря до стената.