Габриел Зевин: Книжарничка на острова

Вратата към офиса на Ей Джей Фикри бе затворена. Амелия бе на половината път до нея, когато ръкавът на пуловера ѝ се закачи за една от купчините и стотина книги, може би дори повече, се стовариха на пода с оглушителен трясък. Вратата се отвори и Ей Джей Фикри се подаде от офиса си. Погледът му се втренчи в хаоса на земята и после се премести към тъмнорусата гигантка, която истерично се опитваше да подреди отново на купчина разпилените книги.

– Коя, по дяволите, сте вие?

– Амелия Ломан.

Тя натрупа един върху друг още десетина тома и половината от тях паднаха в същия миг на пода.

– Оставете – каза Ей Джей. – Тези неща не могат да се подредят. Не помагате. Моля, вървете си.

Амелия се изправи. Беше поне десет сантиметра по-висока от него.

– Но ние имаме среща.

– Нямаме среща – отвърна Ей Джей.

– Имаме – настоя Амелия. – Пратих ви имейл миналата седмица за зимния ни каталог. Отвърнахте, че е удобно да ви посетя или в четвъртък, или в петък следобед. Писах ви, че ще дойда в четвъртък.

Кореспонденцията им бе кратка, но беше сигурна, че не е плод на въображението ѝ.

– Вие сте търговски агент?

Амелия кимна с облекчение.

– От кое издателство бяхте?

– "Птеродактил".

– Представителят на "Птеродактил Прес" е Харви Роудс – отвърна Ей Джей. – Когато ми писахте миналата седмица, реших, че сте асистентка на Харви или нещо подобно.

– Аз съм заместникът му.

Ей Джей въздъхна тежко.

– В коя компания се е преместил Харви?

Харви бе мъртъв и за секунда Амелия се замисли дали да не се пошегува нещо за небесната компания на задгробния живот, в която той вече бе служител.

– Харви е мъртъв – каза тя предпазливо. – Мислех, че сте чули.

Повечето от клиентите в списъка ѝ вече бяха чули. Харви беше легенда, доколкото един търговски представител в издателство може да бъде такава.

– Имаше некролог в бюлетина на Асоциацията [9] Американската асоциация на книжарите (American Booksellers Association, ABA). – Б. Пр. и дори май в "Пъблишърс Уикли" – допълни тя с донякъде извинителен тон.

– Не следя много новините в издателския бизнес – каза Ей Джей. Свали очилата си с черни рамки и дълго ги бърса.

– Съжалявам, ако това ви идва като шок – Амелия сложи ръка на рамото му, но той я избута.

– Защо смятате, че ме интересува? Почти не познавах човека. Виждах го три пъти в годината. Не е достатъчно, за да наречеш някого "приятел". И всеки път, когато се срещахме, се опитваше да ми продаде нещо. Това не е приятелство.

Амелия виждаше, че Ей Джей не е в настроение за запознаване със зимния им каталог. Трябваше да му предложи да дойде някой друг ден, но после се замисли за двучасовия път до Хаянис и за осемдесетминутното пътуване до Алис, и за графика на фериботите, които ставаха все по-нередовни след октомври.

– След като вече съм тук – каза тя, – имате ли нещо против да ви представя някои от зимните заглавия на "Птеродактил"?

Кабинетът на Ей Джей бе дрешник. Нямаше прозорци, нямаше картини по стените, нито семейни снимки на бюрото, никакви джунджурийки, нито втори изход за бягство или спасение. В стаята имаше книги, евтини метални лавици като в гараж, шкаф с чекмеджета за документи и направо древен, вероятно още от ранната ера на компютрите в края на XX век, монитор. Ей Джей не ѝ предложи питие и макар Амелия да бе жадна, не си поиска. Разчисти един стол от струпаните върху него книги и седна.

Извади зимния каталог и започна да го прелиства, като представяше новите заглавия. Беше най-малкият за годината – по отношение и на размера, и на очакванията. Малко на брой големи (поне обещаващи да са такива) дебюти; всичко останало бяха заглавия, за които издателят имаше слаби надежди за комерсиален успех. Въпреки това Амелия често харесваше най-много именно "зимняците". Те бяха подценените, неамбициозните, непопулярните, на които човек не би заложил пари, ако бяха коне на хиподрума. (Не е много трудно да се досетиш, че именно така се възприемаше и тя самата.) За последно остави любимата си книга – мемоар, написан от осемдесетгодишен мъж, който цял живот е бил ерген и се бе оженил едва на седемдесет и осем години. Съпругата му починала две години след сватбата им, на осемдесет и три. Рак. Според кратката биографична бележка авторът бе работил в ресор наука като репортер за различни вестници от Средния запад и прозата му бе точна, забавна, лишена от блудкава сантименталност. Амелия бе плакала неудържимо във влака от Ню Йорк до Провидънс. Знаеше, че "Късно разцъфване" е малка книжка и описанието ѝ е в голяма степен клише, но бе сигурна, че и други хора ще я харесат, ако им се даде шанс. Според нейния личен опит повечето проблеми на хората можеха да се разрешат, стига да се даде шанс на повече неща.