Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Заваля силно.

Изведнъж откъм покритите с лозя склонове отвъд езерото долетя топовен гърмеж; стреляха с оръдия, за да разбият надвисналите градоносни облаци. Лампите по алеята угаснаха, след това отново светнаха. Бурята се приближи бързо, забушува най-напред в небето, след това по склоновете заклокочиха пороите и дъждовната вода затече надолу по пътищата и канавките. Небето стана зловещо, прорязваха го светкавици, разнасяше се такъв грохот, сякаш светът се проваляше, а край хотела се носеха разпокъсани облаци. Планините и езерото изчезнаха — хотелът се гушеше сред тътен, хаос и тъмнина.

По това време Никол и Дик вече бяха успели да се доберат до преддверието, където Бейби Уорън и тримата Мармора загрижено ги чакаха. Те блъснаха вратите и влязоха възбудени, защото идваха направо от влажната мъгла, смееха се, в ушите им още свистеше вятърът, а дрехите им бяха мокри от дъжда. Оркестърът в салона свиреше един валс от Щраус, който звучеше остро и объркано сред околния шум.

„… Доктор Дайвър се оженил за пациентка от психиатрията? Как се е случило това? Къде е започнало?“

— Няма ли да се върнете при нас, като се преоблечете? — запита го Бейби Уорън, след като ги изгледа изпитателно.

— Не нося други дрехи, имам само едни къси панталони.

Той пое нагоре по пътя към своя хотел и наметнат с взетия назаем шлифер, си казваше подигравателно:

„Какъв шанс — да, разбира се. Боже мой! Решили хората да си купят доктор — и готово. Е, добре, нека си пазят този, когото са си намерили в Чикаго.“

Възмути се от собствената си грубост и поиска да бъде справедлив спрямо Никол: устните й бяха тъй млади и свежи, а дъждовните капки се стичаха по главата му и падаха върху светналите й като гладък порцелан страни… Към три часа през нощта, когато бурята спря, той се събуди от настъпилата тишина и се приближи до прозореца. Вълнообразните възвишения се къпеха в тишина, тя нахлуваше в стаята му, спотайваше се призрачна в гънките на завесите.

На другата сутрин той се изкачи на две хиляди метра до Роше дьо Не. Стана му драго, като видя, че кондукторът от лифта, с който беше пътувал предния ден, също беше решил да използува седмичната си почивка, за да се изкачи горе.

След това Дик слезе в Монтрьо, за да поплува, и се върна в хотела за вечеря. Чакаха го две писма.

„Не се срамувам от това, което стана снощи — то е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, — и дори да не ви видя никога повече, mon capitaine, ще се радвам, че то се е случило.“

Това звучеше обезоръжаващо, но когато Дик отвори другия плик, тежката сянка на доктор Домлер изчезна:

„Уважаеми доктор Дайвър, обадих ви се по телефона, но ви нямаше. Искам да ви помоля за една голяма услуга. Поради непредвидени обстоятелства трябва да се завърна в Париж и както разбрах, ще стигна най-бързо, ако мина през Лозана. Ще може ли Никол да пътува до Цюрих с вас, тъй като вие си тръгвате в понеделник? Ще я оставите в санаториума. Надявам се, че няма да ви затрудня много.

Дик закипя от яд — мис Уорън добре знаеше, че той е с велосипед: въпреки това бе написала бележката си по такъв начин, че беше невъзможно да й откаже. „Искала ни остави насаме — в интимна близост, гарантирана от парите на Уорън!“

Но той беше на погрешен път. Бейби Уорън не бе имала такива намерения. Тя бе преценила Дик с очите на светска жена, беше го премерила със скарания с верните мащаби метър на англофилките и бе решила, че някои неща му липсват — макар и да го бе намерила привлекателен. За нея той беше твърде „интелектуален“ и тя го причисли към някои снобски, но небогати среди, които бе познавала по-рано в Лондон — в него имаше премного стремеж да налага собственото си „аз“, за да бъде сметнат за човек както трябва. Не виждаше възможност мъж като него да съвпадне с идеите й за един аристократ.

Освен това беше упорит — неведнъж бе забелязвала как, докато разговаря с него, той замълчава — погледът му едва видимо потъмнява. Навремето тя се дразнеше от сестра си — като дете Никол беше весела и непринудена, — а сега вече бе започнала да я смята за „безнадеждно отписана“; и все пак не беше в състояние да приеме, че в нейното семейство можеше да влезе човек като доктор Дайвър.

В случая тя искаше да го използува най-невинно. Но нейната молба въздействува на Дик тъй, както той смяташе, че искат да му въздействуват. Едно пътуване с влак може да бъде крайно неприятно, тягостно, а също и забавно; то може да бъде пробно бягство от хората; може да бъде предвкусване на едно бъдещо пътешествие, също тъй, както даден ден, прекаран с някой приятел, може да ни се стори дълъг не защото е прекаран скучно, а защото е изпълнен с безброй неща, като се почне от бързането призори и се стигне до огладняването, когато двамата се сещат, че носят храна. След това идва следобедът, пътешествието започва да клони към края си, затова радостта помръква, но накрая отново се оживява. Дик се натъжи, когато си даде сметка колко малко радости има Никол; все пак за нея бе облекчение да се върне в единствения дом, който имаше. През този ден между тях нямаше нежности, но когато той я остави пред тъжната врата на сградата край Цюрихзее, а тя извърна глава и го погледна, той си даде сметка, че отсега нататък нейният проблем ставаше техен общ.