Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Това е абсолютно нормално — засмя се Дик. — Бих казал, че е добър признак. Искали са да си покажат един на друг, че са безстрашни.

— Просто не знам какво да мисля. Преди да разбера какво става, едва ли не пред очите ми, тя си отряза косите в Цюрих, защото видяла някаква снимка в списание „Ванити Феър“ 27 27 Модно женско месечно списание. .

— Няма нищо. Тя е шизоидна — винаги ще прави нещо ексцентрично. Не може да се промени.

— Какво значи това?

— Каквото ви казах — ексцентрична е.

— Но как може човек да знае кое е ексцентрично и кое налудничаво?

— Няма нищо налудничаво — Никол е млада и весела, няма защо да се боите.

Бейби отново кръстоса крака — тя беше събирателен образ на всички онези незадоволени от живота жени, обичали преди сто години лорд Байрон. Въпреки трагичната й любов с офицера от кралската гвардия в нея имаше нещо вдървено, което караше Дик да я подозира в мастурбация.

— Отговорността не ми тежи — каза тя, — но не съм наясно. В семейството ни никога по-рано не е имало такова нещо — знаем, че Никол е преживяла някакво сътресение, и аз подозирам, че това е свързано с едно момче, но не сме сигурни. Татко казва, че би го застрелял, ако знае кой е.

Оркестърът свиреше „Бедна пеперудка“; младият Мармора танцуваше с майка си. Мелодията бе нова за всички. Докато слушаше и гледаше раменете на Никол, която водеше разговор с възрастния Мармора, в чиито коси черните и бели кичури приличаха на клавиатурата на пиано, Дик си помисли, че линията на раменете й напомня форма на цигулка, след това се сети за унизителната тайна. Бедната пеперудка — миговете стават часове…

— Всъщност аз имам един план — продължи Бейби деликатно, но твърдо. — Може да ви се стори неуместен, но казаха, че поне още няколко години Никол трябва да бъде наблюдавана. Не знам дали познавате Чикаго, или не…

— Не го познавам.

— Чикаго се дели на Норт Сайд и Саут Сайд, които са твърде различни. В Норт Сайд са елегантните квартали и ние винаги сме живели там, поне дълги години, но много стари семейства, стари чикагски семейства, нали разбирате какво искам да кажа, продължават да живеят в Саут Сайд. Там е и университетът. Някои хора намират Саут Сайд потискащ, във всеки случай той е доста различен от Норт Сайд. Не знам дали разбирате.

Той кимна утвърдително. Напрягаше се, за да следи мисълта й.

— Ние, разбира се, имаме много връзки там — някои лекторски и аспирантски места, а също и лабораториите на университета зависят от баща ми и аз си помислих, ако вземем Никол вкъщи и я въведем в обществото на тези хора — нали знаете, музикална е, говори толкова много езици, — за нея не би имало нищо по-добро от това да се влюби в някой добър лекар…

Дик почувствува неудържимо желание да се засмее; семейство Уорън смяташе да купи на Никол лекар. „Имате ли някой добър лекар, когото да ни предоставите за временно ползуване?“ Никол не беше за жалене, щом като имаха възможност да й купят симпатичен млад лекар, току-що излюпен от университета.

— Ами лекарят? — запита той машинално.

— Мнозина биха подскочили от радост, ако им се представи такава възможност.

Танцуващите се завърнаха и Бейби бързо прошепна:

— Това беше, което исках да ви кажа. А сега, къде е Никол — сигурно е отишла някъде. Дали не се е качила в стаята си? Как трябва да постъпя? Никога не знам дали е нещо невинно, или трябва да тръгна да я търся.

— Може би просто иска да постои сама — хора, които са живели сами, свикват със самотата. — Дик спря, защото забеляза, че мис Уорън не го слуша. — Ще хвърля един поглед наоколо — добави той.

Завесите бяха спуснати, навън имаше лека мъгла и това създаваше илюзията, че е пролет. Живот кипеше само около хотела. Дик мина покрай прозорците на сутерена, където момчетата от автобусите бяха насядали по креватите около бутилка испанско вино и играеха карти. Когато наближи извитата като подкова алея за разходки, над белите алпийски зъбери изплуваха звездите. Никол стоеше неподвижно между два електрически стълба, а долу, в низината, се разстилаше езерото. Той тихо се приближи през тревата. Тя се обърна с такъв израз, сякаш го бе очаквала да дойде, и за миг той съжали за постъпката си.

— Сестра ви се чудеше дали…

— О! — Тя бе свикнала да бъде наблюдавана. Помъчи се да му обясни. — Понякога чувствувам, че не мога повече. Свикнах на спокойствие. Тази вечер музиката ми дойде много. Доплака ми се…

— Разбирам.

— Денят беше много изморителен.