Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Знам.

— Не искам другите да помислят, че страня от тях — достатъчно грижи създадох на всички. Но тази вечер имах желанието да се усамотя.

Дик изведнъж се сети — тъй както умиращият изведнъж се сеща, че е забравил да каже къде си е сложил завещанието, — че Никол е лекувана по системата на Домлер и на призрачните генерации преди него; даде си сметка, че има още много неща, които трябва да й бъдат обяснени. Но като запази това мъдро откритие за себе си, той предпочете да действува тъй, както му подсказваха обстоятелствата в момента:

— Вие сте мила — но трябва сама да преценявате състоянието и постъпките си.

— Харесвате ли ме?

— Разбира се.

— Бихте ли… — Те вървяха по алеята, която на двеста крачки от тях чезнеше в мрака. — Искам да кажа, ако не бях болна… дали тогава бихте сметнали, че аз съм момиче, което отговаря на вашите… е, нали разбирате какво искам да кажа?

Той чувствуваше, че затъва, че го завладяват неразумни чувства. Тя бе тъй близо, че той усети как дишането му се ускорява. Все пак полученото възпитание му дойде на помощ, той се засмя по момчешки и заразправя някаква банална история.

— Шегувате се. Познавах един човек, който се влюби в болногледачката си… — И историята продължи нататък, съпровождана от шума на стъпките им. Изведнъж Никол го прекъсна с лаконичен чикагски израз:

— Тъпизми!

— Тази дума е много груба.

— Какво от това? — разгорещи се тя. — Смятате, че нямам капка здрав разум — преди да се разболея, нямах, но сега имам. И ако не си давам сметка, че вие сте най-привлекателният мъж, когото съм виждала досега, това би означавало, че още съм луда, и вие знаете това. Знам, че нямам изгледи да се надявам, добре — но не се мъчете да ме убеждавате, че аз не знам — знам всичко за нас двамата.

Дик се почувствува още по-неудобно. Той си спомни думите на по-възрастната от сестрите Уорън за младия лекар, който може да се купи в складовете за интелектуалци в Саут Сайд в Чикаго, и за миг застина.

— Вие сте хубаво момиче, но не бих могъл да се влюбя във вас.

— Защото не ми давате възможност.

— Какво!

Бе поразен от нейната несдържаност и от това, че си самоприсвояваше правото да се вмъкне в личния му живот. Каква възможност можеше да иска от него Никол Уорън — нещата биха се объркали окончателно.

— Дайте ми възможност сега.

Гласът й зазвуча ниско, потъна в гърдите й, изпънали дрехата над сърцето й, и тя се приближи. Той почувствува младите устни, тялото й, което ликуваше и се облягаше на ръката, която все по-силно я придържаше. Сега вече намеренията му пропаднаха: без да иска, бе получил неделимо съединение, атомите се бяха слели, можеха да бъдат изхвърлени заедно с новата смес, но не и да бъдат изтръгнати от нея, за да заемат старите си места в таблицата на елементите. Той продължаваше да я държи в ръцете си, усещаше вкуса на устните й; тя се сгуши още по-плътно в него, потънала в любовта си, същевременно успокоена от успеха си, а той бе благодарен, че съществува, бе благодарен да съществува дори само като отражение във влажните й очи.

— Боже мой — каза той задъхано, — колко е приятно да ви целува човек!

Ето как бе чакала Никол той да заговори. Но сега тя чувствуваше предимството си и искаше да го запази; извърна се кокетно и се отдалечи, а той сякаш увисна във въздуха, тъй както бе висял в лифта същия ден следобед. Тя си мислеше: „Нека, така му се пада; какъв е надут и как бягаше от мен; о, беше чудесно! Но сега го хванах, вече е мой.“ Сега беше дошъл неин ред да се изплъзва, но и бягството беше сладко, тя искаше да удължи преживяванията, за да се наслади по-пълно на всичко.

Внезапно потръпна. На седемстотин метра под тях видя огърлие и гривна от светлини — това бяха Монтрьо и Веве, а по-нататък проблясваше тиарата на Лозана. Някъде отдолу долитаха слаби звуци от танцова музика. Сега Никол разсъждаваше трезво и хладнокръвно се опитваше да преоцени сантименталните увлечения от детството си, тъй както един мъж умишлено се напива, след като е водил борба. Но тя все още се боеше от Дик, който бе застанал близо до нея, облегнат на желязната ограда, и това я накара да каже:

— Спомням си как стоях и те чаках в градината — чувствувах се като кошница с цветя. Тази мисъл ми беше приятна — чаках те, за да ти поднеса кошница с цветя.

Тя усети дъха му на рамото си, той я изви настойчиво и тя го целуна няколко пъти; опряла ръце на раменете му, всеки път лицето й ставаше по-едро, когато се приближаваше.