Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

… Ейб Норт казва, че съм мълчалива. Откакто оздравях, снощи за първи път говорих надълго с Дик; седяхме двамата в кревата и пушихме цигари, след това, когато се зазори и небето започна да синее, заровихме глави във възглавниците, за да не ни пречи светлината. Понякога пея и си играя с животните: имам и някои приятелки — например Мери. Когато двете с Мери говорим, аз не я слушам какво казва, нито тя мен. Говорим за мъже. Когато аз говоря, повтарям си, че аз съм сигурно Дик. Бивала съм вече и сина си, старая се да съм като него умна и отмерена. Понякога съм доктор Домлер, а понякога мога да бъда и такава, какъвто е Томи Барбан. Мисля, че Томи е влюбен в мен, но се държи деликатно и успокояващо. Въпреки това той и Дик започнаха да се отнасят критично един към друг. Общо взето, нещата се развиват по-добре от всякога. Намирам се между приятели, които ме обичат. Тук съм, на този спокоен бряг, близо до нашия дом, кацнал над Средиземно море, с Дик, с двете ни деца и добрите ни приятели. Всичко е наред — само да можех да свърша с френския превод на тази проклета рецепта за пиле по мериландски. Усещам с пръстите на краката си топлината на пясъка.

— Да, ще погледна. Още нови хора — това момиче — о, да. На кого казахте, че приличала?… Не, не съм, тук рядко имаме възможност да гледаме нови американски филми. Розмари коя? Като се има предвид, че е юли, обществото става твърде изискано — това ми изглежда странно.

На брега на Френската ривиера, на половината път между Марсилия и италианската граница, се издигаше един голям, внушителен, боядисан в розово хотел. Палмите скланяха чела пред червеникавата му фасада, а под него се разстилаше малък, блеснал на слънцето плаж. Сега тук идват на летуване богати и известни хора, но през хиляда деветстотин двадесет и пета година мястото пустееше, след като посетителите англичани поемаха през април на север; само дървените покриви на няколко стари вили гниеха като водни лилии сред гъстите борове между „Отел дез Етранже“ на Гос и Кан, пет мили по-нататък.

Хотелът и слънчевият плаж, многоцветен като молитвен килим, бяха едно цяло. В ранни зори в далечината се открояваше Кан с розовите и кремави стени на старите укрепления, а Италианските Алпи аленееха, отразяваха се във водата и вълнистата повърхност разбиваше образа им на хиляди късчета, които танцуваха между водораслите в плитчините. Малко преди осем часа един мъж слезе на плажа, съблече синята си хавлия и след безброй приготовления край студената вода, след дълго пъшкане и пръхтене зацапа несръчно и прекара около минута в морето. След като си отиде, брегът и заливът останаха спокойни в продължение на час. На хоризонта се виждаха търговски кораби, поели курс на запад, в двора на хотела се чуваха виковете на шофьорите на автобусите, росата по боровете съхнеше. След още час звукът на автомобилните клаксони започна да долита откъм завоя при Морийските възвишения, които отделят крайбрежието от същинска Провансалска Франция.

На около една миля от морето, където боровете отстъпват място на тополите, има една самотна железопътна гара. През това юнско утро на хиляда деветстотин двадесет и пета година един файтон докара оттам две жени — майка и дъщеря, в хотела на Гос. По лицето на майката имаше следи от минала красота, която мрежата от бръчици по повърхността на кожата скоро щеше да заличи; в изражението и имаше едновременно и спокойствие, и живот и това го правеше много приятно. Но нейните очи зорко следяха дъщеря й, която беше очарователна с розовите си длани и румените си страни, като децата след вечерната баня с хладка вода. Високото й, красиво оформено чело беше заобиколено с къдри, които обхващаха главата й като силуета на щит от благороднически герб и се виеха в златисти и пепеляворуси къдрици и масурчета. Очите й бяха светли, големи, влажни и блестящи, цветът на страните й не се дължеше на грим, а на силната млада кръв под прозрачната кожа. В тялото й се долавяха последните следи от детството — тя беше осемнадесетгодишна, вече почти напълно оформена, но като плод, който още е запазил мъха си.

Когато пред очите им изплува тънката, чезнеща в зноя линия между морето и небето, майката каза:

— Нещо ме кара да мисля, че тук няма да ни се хареса.

— И без това искам да се върна у дома — отвърна момичето.

Двете разговаряха весело, но очевидно нямаха определена цел и това ги отегчаваше — още повече, че не бяха от онези хора, които се задоволяват с каквато и да е цел. Изпитваха силно желание да се забавляват, но не като хората, които искат да стимулират изтощените си нерви, а с жадността на завършили с отличие годината ученички, които заслужават ваканцията си.