Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Кой знае.

— Разбира се, че би могла. Ще ги учиш още от малки. Ето аз сега, когато искам да науча нещо, трябва да питам някой впиянчен сценарист. Недей да унищожаваш знанията си.

— Добре — обеща тя и се изправи. — Ще ги предам на децата си. Но познанието няма край — колкото повече знаеш, толкова по-добре разбираш, че имаш все повече и повече да учиш. Онзи човек можеше да стане всякакъв, ако не беше страхливец и глупак.

— Но ти си била влюбена в него.

— О, да, с цялото си сърце. — Тя се взря през прозореца, заслонявайки очите си с длан. — Там нещо свети. Да слезем на брега.

Той скочи на крака и извика:

— Сигурно е грунионът.

— Какво е това?

— Тази вечер е. Във всички вестници писаха.

Забърза навън и тя го чу, че отваря вратата на колата. След малко се върна с един вестник.

— В десет и шестнадесет. Значи остават още пет минути.

— Това лунно затъмнение ли е или какво?

— Една риба, която се появява в точно определен момент — обясни той. — Остави си обувките и чорапите и ела с мен.

Беше прекрасна синя нощ. След малко щеше да настъпи приливът и малките сребърни рибки се люшкаха навътре в морето в очакване на десет часа и шестнадесет минути. Секунди след това време те надойдоха заедно с прилива и се замятаха върху пясъка, а Стар и Катлийн зашляпаха с босите си крака между тях. Покрай брега вървеше негър и бързо събираше рибките в две кофи, сякаш бяха съчки. Те идваха по две, по три, на групи и тълпи, упорити, възбудени и възмутени от големите боси крака на натрапниците, така както бяха идвали и преди сър Франсис Дрейк да прикове табелката си към една от големите скали на брега.

— Ех, защо нямам още една кофа — каза негърът, отдъхвайки си за момент.

— Отдалече идваш — забеляза Стар.

— По-рано отивах в Малибу, но на ония там, от киното, не им е приятно.

Дойде нова вълна и ги накара да се отдръпнат назад, после бързо се оттегли и пясъкът отново закипя от живот.

— Струва ли си да вървиш толкова? — попита Стар.

— За мене не това е важното. Всъщност излязох, за да почета малко Емерсън. Вие чели ли сте го?

— Аз съм чела, някои неща — каза Катлийн.

— Ето тука под ризата съм го пъхнал. Нося си и малко литература на розенкройцерите 146 146 Розенкройцери — име, възприето в началото на XVII век от група философи, които твърдели, че притежават окултни способности, и са използували терминологията на алхимията, за да разясняват своите мистични доктрини. Името е взето от книги, които били публикувани през 1614 и 1615 г. и чието авторство било приписвано на Кристиан Розенкройц (червен кръст), вероятно псевдоним, за когото се твърдяло, че е живял около 1460 г. , но те вече ми омръзнаха.

Вятърът се поусили — вълните станаха по-големите тръгнаха покрай разпенения предел на водата.

— Вие какво работите? — попита негърът Стар.

— Работя в киното.

— Аха. — След секунда добави: — Аз не ходя на кино.

— Защо? — остро го попита Стар.

— Няма никаква полза. И децата си не пускам.

Стар го наблюдаваше, а Катлийн наблюдаваше Стар, готова да го защити.

— Има и хубави филми — каза тя под дъжда от водни пръски. Но негърът не я чу. Чувствуваше, че може да му се противопостави, и повтори думите си. Той само я погледна безразлично.

— Братството на розенкройцерите против киното ли е? — попита Стар.

— Те май и сами не знаят за какво са. Една седмица са за едно, следващата — за друго.

Само рибките си знаеха работата. Вече бе минал половин час, а те продължаваха да прииждат. Двете кофи на негъра бяха пълни и накрая той тръгна напряко през плажа към шосето, без да съзнава, че е разстроил цяла една индустрия.

Стар и Катлийн се върнаха в къщата, тя се замисли как да го избави от внезапно връхлетелите го черни мисли и каза:

— Бедният стар Самбо.

— Какво?

— Не наричате ли негрите „Самбо“?

— Не ги наричаме нищо специално. — Помълча и добави: — Те си имат свои филми.

Вътре в къщата Катлийн си обу чорапите и обувките пред електрическата печка.

— Сега Калифорния ми харесва повече — бавно каза тя. — Сигурно съм била зажадняла за любов.

— Но не е само това, нали?

— Знаеш, че не е.

— Приятно ми е да съм близо до теб.

Тя се изправи и въздъхна лекичко — толкова леко, че той дори не я чу.

— Не искам да те загубя — продължи Стар. — Не знам какво мислиш за мен и дали въобще мислиш за мен. Предполагам, сама разбираш, че моята любов е мъртва — поспря за миг, замисли се дали наистина е така, — но ти си най-привлекателната жена, която съм срещал и аз не знам откога. Не мога да отместя погледа си от теб. Не знам какъв е точно цветът на очите ти, но те ме карат да съжалявам всички останали хора на този свят…