Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Стар тръгна нагоре по стълбите. На площадката на първия етаж Мина отново умря и постепенно, стъпало по стъпало, потънал в своето униние, той отново я забрави. Около него се простираше празният етаж — вратите, зад които не спеше никой. В своята спалня Стар си свали връзката, развърза си обувките и седна на леглото. Само едно нещо беше останало недовършено, но какво — не можеше да си спомни; после си го спомни — нейната кола все още стоеше на паркинга пред хотела. Нагласи часовника да звъни така, че да има шест часа сън.

Тук разказът се продължава от Сесилия. Мисля, че ще бъде много интересно да опиша собственото си поведение по онова време, тъй като това е един период в живота ми, от който се срамувам. А когато човек говори за нещо, от което се срамува, обикновено се получава добър разказ.

Когато изпратих Уайли на масата на Марта Дод, той не успя да разузнае кое е момичето, но това изведнъж се превърна за мен в най-важното нещо на света. Предположих — както се оказа, съвършено правилно, — че същото се отнася и за Марта Дод. Да си седял на една маса с момиче, ухажвано от принц и което може да стане една от владетелките в нашето затворено феодално общество, и да не знаеш дори името му!

С Марта се познавах бегло и щеше да е неуместно да я питам открито, затова в понеделник се отбих в студията при Джейн Мелъни.

Може да се каже, че с Джейн бяхме приятелки. Отношението ми към нея беше като на дете към човек, зависим от неговото семейство. Знаех, че е сценаристка, но бях израснала с мисълта, че сценаристът и секретарката са едно и също, само дето сценаристът мирише на алкохол и по-често бива канен на обеди или вечери. В тяхно отсъствие и за едните, и за другите се говореше по еднакъв начин — изключение се правеше за онзи особен вид сценаристи, наречени драматурзи, които идваха от Източното крайбрежие. Към тях, поне в началото, се отнасяха с уважение, но ако останеха по-дълго, и те потъваха заедно с другите в съсловието на чиновниците.

Кабинетът на Джейн беше в „стария корпус на сценаристите“. Всяка киностудия си имаше по едно такова крило на мъченията, останало от дните на нямото кино, в което и до днес отекват глухите стонове на заточените тук наемни драскачи. Разказваше се един анекдот как някакъв нов продуцент веднъж обходил сградата и после попитал възбудено ръководството: „Какви са тези хора?“ — „Минават за сценаристи.“ — „И аз така мислех. Само че ги наблюдавах в продължение на десет минути и двама от тях не написаха нито ред.“

Джейн седеше зад пишещата машина и тъкмо се готвеше да приключи работата си, за да обядва. Най-откровено й съобщих, че имам съперница.

— Някаква съвсем неизвестна персона — обясних аз. — Даже името й не мога да науча.

— Е, аз може би знам нещичко — заяви Джейн. — Чух го от един човек.

Човекът, разбира се, беше нейният племенник Нед Солинджър, който работеше като момче за всичко при Стар. Навремето бил нейната гордост и надежда. Изпратила го да учи в Нюйоркския университет, където играл в отбора по ръгби. Записал медицина, но още в първи курс, след като някакво момиче го отблъснало, изрязал най-скриваната част от един женски труп и я изпратил на момичето. Не знам защо. Изпаднал в немилост пред съдбата и хорските очи, той отново започнал живота си от дъното и все още се намираше там.

— Какво знаеш? — попитах.

— През нощта на земетресението тя паднала в езерото в снимачното градче, той се хвърлил във водата и я спасил. Един друг човек ми каза пък, че била скочила от неговия балкон и си счупила ръката.

— А каква е?

— Ами странното е, че…

Телефонът иззвъня и аз трябваше да изчакам неспокойно дългия й разговор с Джо Райнмънд. Той, изглежда, се опитваше да разбере по телефона доколко я бива в писането и дали въобще е писала сценарии. А за нея се говореше, че е жива свидетелка на момента, в който Грифит изобретил едрия план! Докато той говореше, тя тихичко стенеше, гърчеше се, правеше разни физиономии в слушалката, отпускаше я в скута си, та почти да не го чува както говори, и същевременно бъбреше с мен.

— А той какво прави? Гледа само да минава времето между заседанията ни?… Всеки един от тези въпроси ми е задавал поне по десет пъти… При това всичко съм му го изложила писмено…

А в телефонната слушалка:

— Ако стигне до Мънро в този си вид, няма аз да съм виновна. Искам да си свърша работата докрай.

Тя отново стисна мъченически очи.

— Сега пък разпределя ролите… най-напред второстепенните… ще ангажира Бъди Ебсън… Боже господи, той просто няма какво друго да прави в момента… ето че стигна до Уолтър Дейвънпорт — бърка го с Доналд Крисп… разтворил е на коленете си големия справочник с имената на актьорите, чувам го как обръща страниците… прави ми се на важна клечка, втори Стар, само че, за бога, аз трябва да напиша две сцени до обедната си почивка.