Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Лаборуиц

Маркъс

Харлоу

Райнмънд

Феърбанкс

Брейди

Коулман

Скуръс

Флайшакър и т.н.

Филипинецът влезе в стаята с писмо в ръка.

— Това падна от колата — обясни той.

— Благодаря — каза Стар. — Тъкмо се чудех къде е.

— Тази вечер ще гледате ли филм, мистър Стар?

— Не, благодаря, можеш да си лягаш.

Писмото, за негова изненада, бе адресирано до мистър Мънро Стар. Понечи да го отвори, но се сети, че Катлийн го търсеше и може би искаше да си го вземе обратно. Ако тя имаше телефон, щеше да й се обади, за да получи разрешение да го отвори. За момент го задържа в ръце. Било е съчинено, преди да се срещнат — мисълта, че написаното в него вече не е валидно, му създаваше особено усещане; то представляваше интерес само като спомен, като свидетелство за едно отминало състояние на духа.

И все пак не му се искаше да го прочете, без да я е питал. Остави го върху купчината със сценариите и седна, вземайки най-горния върху скута си. Чувствуваше се горд, задето устоя на първоначалния импулс да отвори писмото. Явно не си беше „изгубил ума“. Той и по Мина не си бе губил ума, дори в самото начало — те двамата просто бяха възможно най-подходящата и най-величествената двойка. Виж, Мина винаги го бе обичала, а точно преди смъртта й се отприщи и неговата нежност — най-ненадейно и противно на волята му, — разрасна се и той се оказа влюбен в нея. Влюбен едновременно в Мина и в смъртта — в онзи свят, в който тя изглеждаше тъй самотна, че на него му се искаше да я придружи.

Впрочем жените поначало не бяха слабото му място — неговият брат бе пропаднал заради някаква дама или по-точно заради една, после втора, после трета. Докато Стар, на младини, опиташе ли с някоя жена, повече не повтаряше — все едно, че изпиваше едно-единствено питие. Съвсем друг път стоеше пред неговия ум — много по-привлекателен от пътя на чувствените удоволствия. Подобно на мнозина младежи с блестящи дарби той бе станал емоционално съвършено студен. Още съвсем млад, може би не повече от дванадесетгодишен, изпита характерното за хората с изключителни умствени възможности тотално отрицание; каза си: „Ето виж, всичко това е погрешно… някаква страхотна бъркотия… лъжа… измама“, и унищожи всички чувства в себе си — по примера на мъжете от неговия тип. Но след това, наместо да се превърне в негодник, както става с повечето от тях, той се огледа в получилата се празнота и си каза: „А, не, така не бива.“ И тогава се научи на толерантност, доброта, снизходителност и дори обич, сякаш бяха уроци.

Прислужникът филипинец внесе гарафа с вода, купи с ядки и плодове и му пожела „лека нощ“. Стар разтвори първия сценарий и се задълбочи.

Чете в продължение на три часа, като от време на време спираше — редактираше без молив, наум. На моменти вдигаше поглед от текста, стоплен от някаква смътна щастлива мисъл, която я нямаше в сценария, и всеки път му трябваха поне една-две минути, за да я определи. Тогава разбираше, че това е мисълта за Катлийн, и поглеждаше към писмото — колко хубаво, че има от нея писмо.

Беше три часът през нощта, вената на тила му взе да пулсира — знак, че е време да приключва. Сега, в изтичащата нощ, Катлийн му се струваше много далечна, нейните различни образи се сливаха в спомена за една непозната, с която го свързваха само няколко кратки часа. Съвсем естествено изглеждаше да отвори писмото.

Скъпи мистър Стар,

След половин час ще се срещна с вас. Когато се сбогуваме, ще ви дам това писмо. Искам да ви съобщя, че ми предстои скоро да се омъжа и повече няма да мога да се виждам с вас.

Трябваше да ви кажа всичко това снощи, но то като че ли не ви интересуваше. А днес щеше да бъде глупаво да прахосам хубавия следобед в подобни приказки и да гледам как стихва интересът ви към мен. По-добре е той да прекъсне изведнъж — сега. Вече ще съм ви разказала достатъчно за себе си, за да сте се убедили, че не съм Голямата печалба. (Този израз научих току-що от моята снощна сътрапезничка, която ме навести и стоя цял час. Според нея никой освен вас не е Голямата печалба. Тя очевидно ми го каза, за да ви го предам, тъй че, ако е възможно, намерете й някаква работа.)

Много съм поласкана, че човек, който непрекъснато вижда около себе си толкова много на брой красиви жени… не мога да довърша това изречение, но вие се сещате какво имам предвид. А и ако не тръгна веднага, ще закъснея за срещата си с вас.

Първото чувство, което изпита Стар, беше нещо като страх; втората му мисъл бе, че писмото вече не важи — тя искаше да си го вземе обратно. Но после си спомни нейното „мистър Стар“ точно преди да се разделят и че го бе попитала за адреса му — вероятно вече бе написала друго писмо, с което също му казваше „сбогом“. Съвсем нелогично, той бе потресен от безразличието на писмото към онова, което стана по-късно. Прочете го отново и установи, че то не предсказва нищо. И все пак, когато се разделиха пред къщата й, Катлийн бе решила да остави писмото в сила, омаловажавайки случилото се помежду им, пренебрегвайки факта, че през този следобед за нея не бе съществувал друг мъж. Ала той вече не беше сигурен в това и цялата случка започна да се разпада, колкото и да се опитваше да я възстанови в паметта си. Колата, възвишението, шапката, музиката, самото писмо отлетяха като парчетата покривна мушама от купчините чакъл пред къщата му. Отиде си и Катлийн и отнесе със себе си своите така добре запомнени жестове, едва забележимото движение на главата си, своето силно пламенно тяло, босите крака, шляпащи по мокрия, разровен от прибоя пясък. Небето избледня и изчезна, вятърът и дъждът се превърнаха в зловещи стихии, които повлякоха сребърните рибки обратно в морето. Чакаше го още един, подобен на всички други, ден — ден, в който му бе останала само купчината сценарии върху бюрото.