Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Катлийн се изправи, за да може той да сложи възглавници върху рамката на прозореца и зад гърба й.

— Дай и аз нещо да направя — предложи тя. — Чувствувам се като някакъв търтей.

— Недей да се чувствуваш като търтей — каза той и я прегърна. — Стой така. Стопли се.

Известно време мълчаха.

— Знам защо ме хареса в началото — обади се Катлийн. — Една ми го каза.

— И какво ти каза?

— Че приличам на… Мина Дейвис. А и други хора са ми го казвали.

Той се отдръпна от нея и кимна.

— Ето по това. — Тя прилепи длани към скулите си и леко разтегли кожата. — По това и по това.

— Да — съгласи се Стар. — И най-странното е, че повече приличаш на нея такава, каквато беше в действителност, отколкото каквато изглеждаше на екрана.

Катлийн се изправи, за да смени темата, сякаш се страхуваше от нея.

— Вече се стоплих — каза. Отиде до шкафа и надникна в него. Върна се, препасала къса престилка на прозрачни шарки, като снежинки. Огледа се критично около себе си.

— Току-що се нанесохме и много естествено, в стаята все още има ехо — каза тя.

Отвори вратата на верандата и издърпа два плетени стола, като ги изтръска от дъжда. Той я наблюдаваше внимателно, но и почти със страх да не би да направи погрешно движение и да развали магията. Беше наблюдавал много жени на актьорски пробни снимки и бе виждал как секунда след секунда красотата им изчезва, сякаш прекрасна статуя е започнала да се движи с мършавите крайници на хартиена кукла. Ала Катлийн беше стъпила здраво на краката си — крехкостта й беше само привидна.

— Спряло е да вали — каза тя. — В деня, в който пристигнах тук, валеше. Такъв ужасен дъжд, толкова силен, сякаш цвилеха коне.

Той се засмя.

— Ще ти хареса. Особено ако останеш да живееш в Калифорния. Ще останеш ли? Защо не ми издадеш тайната си?

Тя поклати глава.

— Не сега. Няма нищо особено за казване.

— Тогава ела.

Катлийн се приближи и застана до него, а Стар притисна лицето си към хладната материя на престилката.

— Ти си един уморен човек — каза тя и зарови пръстите на ръката си в косата му.

— Но не, ако става дума за любов.

— Нямах това предвид — побърза да уточни тя. — Исках да кажа, че ще се поболееш от работа.

— Не се дръж като майка.

„Дръж се като уличница“ — добави наум. Искаше да разчупи стереотипа на живота си. Ако наистина щеше да умре скоро, както му бяха казали двамата лекари, искаше поне за известно време да престане да бъде Стар и да се втурне след любовта — като мъжете без никакви таланти, като безименните младежи, които скитосват из улиците в мрака.

— Сваляш ми престилката — меко каза тя.

— Да.

— Някой да не мине отвън по плажа? Да изгасим ли свещите?

— Не, не ги изгасяй.

Малко по-късно Катлийн, полуизлегната на една бяла възглавница, му се усмихна и каза:

— Чувствувам се като Венера в раковината.

— Защо?

— Погледни ме — не ти ли напомням за Ботичели?

— Не знам — усмихна се той. — Сигурно, щом казваш.

Тя се прозя.

— Толкова ми е хубаво. Много те обичам.

— Ти май знаеш доста неща?

— В какъв смисъл?

— И от най-дребните ти забележки си личат знанията ти. Или може би от начина, по който говориш.

Тя се замисли.

— Не знам чак толкова много. Не съм учила в университет, ако това имаш предвид. Но мъжът, за когото ти разказах, знаеше всичко и страдаше от манията да ме образова. Правеше ми учебни програми, караше ме да посещавам лекции в Сорбоната, да ходя по музеите. И аз понаучих това-онова.

— Той какъв беше?

— Художник и голям деспот. И още много други неща. Искаше да ме подготви да чета Шпенглер — всичко беше заради това. Трябваше да изучавам история, философия, хармония единствено за да мога да чета Шпенглер, но аз го оставих, преди да стигнем до Шпенглер. Мисля, че накрая това беше главната причина, задето не искаше да ме пусне да си вървя.

— Кой е този Шпенглер?

— Нали ти казах, че не стигнахме дотам — засмя се тя. — И сега аз най-упорито се опитвам да забравя всичко, защото едва ли ще срещна друг като него.

— О, не, не бива да забравяш — възкликна Стар ужасен. Той питаеше дълбоко уважение към ерудицията, някакъв родов спомен за старите „шулета“ 145 145 Старите „шулета“ — вероятно става дума за старите синагогални училища, в които са били обучавани момчетата още от пет-шестгодишна възраст. Обучението е било предимно религиозно. . — Не бива да забравяш.

— Учението ми заместваше децата.

— Ти би могла да го предадеш на своите деца — каза той.