Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Знаеше, че и Катлийн няма какво да прави — нямаше нищо запланувано за вечерта, не бързаше за никъде.

Тя отстъпи, но с уговорка.

— Тогава да отидем в дръгстора отсреща.

— Наистина ли предпочитате там? — попита той със съмнение.

— Обичам да ям в американските дръгсторове. Струва ми се толкова ексцентрично и необичайно.

Седнаха на високите столчета и си поръчаха доматена супа и топли сандвичи. Това ги сближи повече от всичко друго, което бяха правили досега, обзе ги опасно чувство за самота и усетиха, че то е взаимно. Заедно възприемаха всичко — разнообразните миризми на дръгстора, сладки и кисели, загадъчността на сервитьорката, чиято коса бе изрусена само по краищата и отдолу се подаваше черната, а когато приключиха вечерята — натюрморта на празните си чинии: парче картоф, резенче кисела краставичка, маслинена костилка.

На улицата се беше смрачило, сякаш и природата тъжеше заедно със Стар сега, когато се качваха в колата.

— Благодаря ви. Прекарахме чудесен следобед.

Не бяха далеч от нейния дом. Колата започна да се изкачва по хълма, засиленото ръмжене на мотора на втора означаваше началото на края. Амфитеатрално наредените къщи светеха; Стар запали фаровете на колата. Усещаше тежест в стомаха си.

— Ще се видим пак, нали?

— Не — бързо отговори тя, сякаш бе очаквала думите му. — Ще ви напиша писмо. Съжалявам, че бях толкова тайнствена, но това всъщност е комплимент; то показва, че много ви харесвам. Постарайте се да не работите толкова. И трябва отново да се ожените.

— Не, не биваше да го казвате — възпротиви се той. — Днес бяхме само двамата — вие и аз. За вас това може би не значеше нищо, но за мен — много. Нужно ми е време, за да ви обясня защо.

Но ако се нуждаеше от време, трябваше да влязат в къщата й, тъй като вече бяха пред нея. Само че, докато колата се приближаваше до вратата, тя поклати глава.

— Трябва да се прибирам. Имам ангажимент. Не ви го казах досега.

— Това не е вярно. Но както и да е.

Изпрати я до вратата и застана в собствените си стъпки от онази, първата вечер, а тя затърси ключа из чантата си.

— Намерихте ли го?

— Да.

Сега беше моментът да си тръгне, но тя искаше да го погледне още веднъж и затова наклони главата си наляво, след това надясно, опитвайки се да улови лицето му в здрача. Прекалено ниско и прекалено продължително накланяше главата си, тъй че ръката му някак съвсем естествено докосна рамото й, а после я притегли напред, към мрака на врата му. Тя затвори очи, усещайки скосеното острие на ключа в здраво стиснатата си ръка. Той я притегли още по-близо и нежно потърка брадичката си о бузата й, при което тя въздъхна „ах“ и после пак „ах“. И двамата се усмихваха съвсем слабо, но щом сантиметрите помежду им се стопиха в тъмнината, Катлийн леко се смръщи.

Когато се отделиха един от друг, тя отново поклати глава — по-скоро в почуда, отколкото като отказ. „Ето сега какво стана, сама си си виновна, но кога, къде сбърка? Ето какво стана.“ И с всеки изминал миг мисълта, че трябва да се отскубне от тяхната взаимна близост, от всичко това, все повече и повече й тежеше като невъобразим товар. Той ликуваше; тя негодуваше и същевременно не можеше да го вини, макар че не желаеше да сподели неговото ликуване — за нея това бе поражение. Засега беше поражение. Но си помисли, че дори да сложи край на това поражение, на всичко и да си влезе в къщата — пак няма да бъде победа. Няма да е нищо.

— Не исках да стане така — продума Катлийн, — никак не исках.

— Мога ли да вляза?

— О, не, не.

— Тогава да скочим в колата и да тръгнем нанякъде.

Тя с облекчение се улови за думите му — незабавно да се махнат оттук, така щеше да бъде най-добре, сякаш бягаше от мястото на някакво престъпление. След миг бяха в колата и се спуснаха по хълма. Хладният вятър духаше право в лицата им и тя постепенно дойде на себе си. Сега всичко беше ясно, черно на бяло.

— Да се върнем в къщата ви на брега — предложи тя.

— Да се върнем в къщата ми ли?

— Да, нека се върнем там. И да не говорим повече. Искам просто да се возя.

Когато отново излязоха на крайбрежния път, небето беше посивяло, а в Санта Моника внезапно ги връхлетя проливен дъжд. Стар отби встрани и спря, облече един шлифер и вдигна гюрука на колата.

— Вече си имаме покрив — каза той.

Чистачките тиктакаха уютно като голям стенен часовник. Навъсени коли напускаха мокрите плажове и потегляха обратно към града. Малко по-нататък попаднаха в мъгла — пътят изгуби страничните си очертания, светлините на насрещните коли стояха сякаш на едно място и изведнъж изфучаваха покрай тях.