Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Бяха оставили по нещо от себе си там, назад, и сега се чувствуваха леки и свободни. Мъглата проникваше в колата със съскане. Катлийн свали розово-синята си шапка — свали я толкова спокойно и бавно, че той проследи напрегнато движенията й — и я постави на задната седалка, под парче платнище. Тръсна косата си и като видя, че Стар я наблюдава, се усмихна.

Ресторантът с дресирания тюлен представляваше само размазано светло петно по посока на океана. Стар свали прозореца си и се огледа за пътната маркировка, но след още няколко километра мъглата се стопи и пред тях изникна завоят към неговата къща. Иззад облаците се подаваше луната и осветяваше бурната морска повърхност.

Сега къщата имаше още по-недовършен вид. Налучкаха капещите греди над някакъв праг и опипвайки разни тайнствени, високи до кръста препятствия, стигнаха до единствената завършена стая, напоена с миризмата на стърготини и мокро дърво. Той я прегърна и в полуздрача двамата можеха да видят само очите си. Шлиферът му се свлече на пода.

— Почакай — каза тя.

Трябваше й поне една минута. Нищо добро нямаше да излезе от това, но тази мисъл не й пречеше да се чувствува щастлива и да го желае. И все пак трябваше й минута, за да си спомни как стана всичко, за да се върне с един час назад и да разбере какво се бе случило. Стоеше в прегръдката му и както преди бавно накланяше глава ту на едната, ту на другата страна, без да сваля очи от неговите. Изведнъж усети, че Стар трепери.

В същото време го усети и той и разхлаби прегръдката си. Тя му заговори с дрезгаво-предизвикателен глас и притегли лицето му до нейното. После, както стоеше прав и го прегръщаше с едната си ръка, с няколко движения на коленете се освободи от нещо и го изрита до шлифера. Той вече не трепереше, отново я прегърна, двамата заедно коленичиха и се отпуснаха на пода, върху шлифера.

После останаха да лежат, без да говорят, и изведнъж Стар, почувствувал прилив на най-нежна любов, така силно я притисна до себе си, че шевовете на роклята й изпукаха. Лекият звук ги върна към действителността.

— Ще ти помогна да станеш — каза той и я хвана за ръцете.

— Още не. Мисля си нещо.

Лежеше в тъмнината и съвсем безразсъдно си мислеше какво умно, неуморимо бебе би могло да се получи, но след малко му позволи да й помогне да се изправи… Когато се върна в стаята, там светеше една-единствена електрическа крушка.

— Еднолампова осветителна система — каза той. — Да я загася ли?

— Не. Много е приятно. Искам да те виждам.

Седнаха на дървената рамка на прозореца, подметките на обувките им се докосваха.

— Май не си тук?

— Нито пък ти.

— Изненадан ли си?

— От какво?

— От това, че отново сме две отделни същества. Не ти ли се е случвало да си мислиш, да се надяваш, че с някого ще бъдете като един човек, а после откриваш, че все пак сте двама?

— Чувствувам те много близка.

— И аз теб.

— Благодаря ти.

— Аз ти благодаря.

Засмяха се.

— Това ли искаше? — попита тя. — Говоря за снощи.

— Несъзнателно.

— Питам се: кой ли беше решаващият момент? — замисли се тя. — В началото ти се струва, че можеш да минеш и без това, но от един миг нататък разбираш, че нищо на света не може да го спре.

В думите й звучеше опитът и това, за негова изненада, му хареса, привлече го още по-силно към нея. При неговото състояние на духа, в което страстно му се искаше да повтори миналото, но не само за кратко, беше добре да е така.

— Аз падам малко уличница — каза тя, отгатвайки мислите му. — Сигурно затова не можах да се сприятеля с Една.

— А коя е Една?

— Момичето, с което ме сбърка. Тази, на която се обади по телефона. Тя живееше оттатък пътя, но се премести в Санта Барбара.

— Искаш да кажеш, че тя е уличница ли?

— Изглежда. Работеше „на повикване“.

— Така значи.

— Ако беше англичанка, веднага щях да я разбера. Но тя ми изглеждаше като всички останали. Сама ми го призна, преди да си замине.

Той я видя, че потрепери, стана и наметна раменете й с шлифера си. Отвори някакъв шкаф и от него се изсипаха на пода цял куп възглавници и един гумен дюшек. Там откри и кутия със свещи, които запали, а на мястото на лампата включи електрическата печка.

— Защо Една се страхуваше от мен? — попита ненадейно.

— Защото си продуцент. Тя или някаква нейна приятелка имала ужасен спомен от някакъв продуцент. Освен това мисля, че е безкрайно глупава.

— Как се запозна с нея?

— Тя сама ми се представи. Изглежда, ме помисли за сродна душа. Държеше се много мило. Все повтаряше: „Наричай ме Една“, така че накрая взех да я наричам Една и станахме уж приятелки.