Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Да го оставя ли да си звъни?

— Аз не бих могла. Освен ако не знам кой е.

— Или е грешка, или някой звъни съвсем наслуки.

Той вдигна слушалката.

— Ало… междуградски откъде? Да, мистър Стар е на телефона.

Поведението му очебийно се промени. Тя видя нещо, което малцина бяха виждали за цяло едно десетилетие — Стар впечатлен. Впрочем за него това не беше чак толкова необичайно — той често се преструваше на впечатлен, но сега някак внезапно се подмлади.

— Търси ме президентът — обясни й със скован глас.

— На вашата компания ли?

— Не, на Съединените щати.

Опитваше се заради нея да говори нормално, но в гласа му се долавяше напрегнатост.

— Добре, ще почакам — каза в слушалката, а после към Катлийн: — Веднъж вече съм говорил с него.

Тя го наблюдаваше. Той й се усмихна и й смигна сякаш за да я увери, че макар и да е насочил почти цялото си внимание към разговора, не я е забравил.

— Ало — каза след малко. Ослуша се. После повтори: — Ало. — Намръщи се. — Бихте ли говорили малко по-силно — помоли любезно, след което добави: — Кой?… Какво значи това?

На лицето му се изписа раздразнение.

— Не желая да говоря с него. Не!

Обърна се към Катлийн:

— Колкото и да е невероятно, на телефона е един орангутан.

Почака, докато надълго и нашироко му обяснят нещо, после повтори:

— Не желая да говоря с него, Лю. Не мога да кажа нищо, което би заинтересувало един орангутан.

Махна с ръка на Катлийн да се приближи до телефона и протегна слушалката така, че тя чу неравномерното дишане и хрипливото ръмжене. После един глас:

— Няма никаква шашма, Мънро. Той може да говори и е копие на Маккинли. 144 144 Уилям Маккинли (1843–1901) — двадесет и петият президент на САЩ. През неговите президентски мандати (избран е за президент през 1896 г. и преизбран през 1900 г., като вторият остава недовършен — през 1901 г. той бива убит в Бъфало) се засилва империалистическата политика на САЩ, за което свидетелствуват испанската война от 1898 г., присъединяването на Филипините и др. Мистър Хорас Уикършам е тук до мен и държи снимка на Маккинли…

Стар слушаше търпеливо.

— Нали си имаме шимпанзе — каза той след малко. — Миналата година то захапа яко Джон Гилбърт… Добре, дай ми го пак. — Здравей, орангутане — изговори отчетливо, като на дете.

Изразът на лицето му се промени и той се обърна към Катлийн:

— Каза ми „здравей“.

— Попитайте го как му е името — предложи Катлийн.

— Ало, орангутане. Господи, ама че работа! Знаеш ли си името?… Май не си знае името… Слушай, Лю. Ние не правим втори „Кинг Конг“; освен това в „Косматата маймуна“ въобще няма маймуна. Разбира се, че съм сигурен. Съжалявам, Лю. Довиждане.

Лю го беше ядосал, понеже в един миг бе помислил, че го търси президентът, и бе променил поведението си. Чувствуваше се леко неловко, но Катлийн го разбираше и той й бе станал по-симпатичен именно защото му се бе обадил орангутан, а не президентът.

Потеглиха обратно покрай бреговата линия, а слънцето остана зад тях. Когато си тръгваха, къщата изглеждаше по-гостоприемна, сякаш стоплена от тяхното посещение — студеното сияние на мястото бе по-поносимо при мисълта, че не са приковани към него като към блестяща лунна повърхност. На един завой се обърнаха и видяха небето, порозовяло иззад все още неопределените очертания на строежа, видяха и парчето земя, което сега приличаше на дружелюбен остров, обещаващ хубави часове през някой следващ ден.

Отминаха Малибу с неговите живописни къщурки и рибарски лодки и отново навлязоха в зоната на цивилизования човешки свят, със скупчените покрай шосето коли, с плажовете, подобни на мравуняци, в които се открояваха единствено пръснатите из морето черни глави.

Все по-често се виждаха разни градски неща — одеяла, рогозки, чадъри, спиртници, торби с дрехи; затворниците бяха оставили своите окови на пясъка до себе си. Това море беше негово, на Стар, стига да го искаше, стига да знаеше какво да прави с него; на онези, другите, им се разрешаваше по милост да мокрят ръцете и краката си в бушуващото студено водохранилище на човешкия свят.

Стар свърна от крайморския път към един каньон, после подкара по планински път и хората останаха далеч назад. Планината постепенно се сниши и се сля с покрайнините на града. Спряха за бензин и той застана до колата.

— Искате ли да вечеряме някъде? — предложи почти смутено.

— Имате да работите.

— Не, не съм запланувал нищо. Защо да не отидем да вечеряме?