Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Мистър Стар, дамата с колана ви търси по телефона.

Останал сам, Стар седна до бюрото и взе слушалката; усети, че стомахът му се свива. Всъщност не знаеше какво иска. Не бе мислил по този въпрос така, както бе мислил за Пийт Заврас. Отначало искаше само да узнае дали те двете са „от киното“, дали жената е актриса, която се бе постарала да изглежда като Мина — сам той веднъж бе накарал да гримират една млада актриса като Клодет Колбърт и да я заснемат от същите ъгли.

— Здравейте — каза Стар.

— Здравейте.

Докато търсеше да намери в тази кратка, съдържаща изненада дума някакъв отглас от снощи, той усети, че го обзема нещо като страх, но напрегна цялата си воля и го задуши.

— Много е трудно да ви открие човек — продължи. — Не стига, че се казвате Смит, ами и сте се преместили тук съвсем наскоро. Само това разбрахме за вас. И един сребърен колан.

— Да — произнесе гласът, все така притеснено, колебливо, — вярно, че снощи бях със сребърен колан.

Дотук добре, а по-нататък?

— А вие кой сте? — попита гласът с лека нотка на буржоазно достолепие.

— Името ми е Мънро Стар.

Пауза. Това име никога не се появяваше на екрана и тя, изглежда, се чудеше с какво да го свърже.

— А, да. Вие бяхте съпруг на Мина Дейвис, нали?

— Да.

Това номер ли беше? Той отново си спомни снощния образ — блестящата, сякаш фосфоресцираща кожа — и си помисли дали това не беше някакъв номер, някакъв сигнал, изпратен до него кой знае откъде. Не беше Мина и все пак беше Мина. Изведнъж пердетата се издуха от полъха на вятъра, книжата върху бюрото прошумоляха и сърцето му леко се сви от реалността на деня отвъд прозореца. Какво щеше да стане, ако сега, в това си състояние, излезеше навън и я видеше — замечтания премрежен поглед, добре оформената уста, създадена за прекрасен човешки смях.

— Бих искал да ви видя. Защо не дойдете в студията?

Отново колебание — после отказ.

— Мисля, че е по-добре да не идвам. Много съжалявам.

Последното беше чиста формалност. Отказът й бе категоричен, окончателен. Най-обикновената, мимолетна суетност се притече на помощ на Стар, придавайки настойчивост на молбата му.

— Бих искал да ви видя — каза той. — Имам причини.

— Ъъъ страхувам се, че…

— Тогава, ако може, аз да дойда при вас?

Отново пауза, не поради колебание, това той го усещаше, а за да обмисли отговора си.

— Има нещо, което не знаете — каза тя накрая.

— О, вероятно сте омъжена — подхвана Стар нетърпеливо. — Но това няма никакво значение. Помолих ви да дойдете тук съвсем открито; ако имате съпруг, доведете и него.

— Не, не ми е възможно.

— Защо?

— Глупаво е дори, че говоря сега с вас, но секретарката ви настояваше. Помислих си, че снощи при наводнението съм изгубила нещо и вие сте го намерили.

— Много искам да ви видя — за пет минути.

— За някой филм ли ще ме ангажирате?

— Не, не е за това.

Последва такава дълга пауза, че той си помисли да не би да я е обидил.

— Къде да се срещнем? — попита тя неочаквано.

— Тук при мен? Или у нас?

— Не, някъде навън.

И изведнъж Стар осъзна, че не може да се сети за никое място. Неговата къща, някой ресторант. Къде ли се срещат хората? Някъде на скришно? В заведение?

— Да се срещнем в девет часа — предложи тя.

— За съжаление в този час не ми е възможно.

— Е, тогава…

— Хайде добре, в девет часа, но някъде по-близо до студията. На Уилшър има един дръгстор…

Беше шест без четвърт. Отвън чакаха двама души, които идваха всеки ден по това време само за да бъдат отпратени за друг път. Стар се чувствуваше безкрайно изморен — проблемът на тези двамата не беше чак толкова важен, че да трябва да се заеме с него веднага, но не беше и толкова незначителен, че да го отхвърли въобще. Затова отново го отложи и за момент поседя неподвижен на стола зад бюрото си, като си мислеше за Русия. Или по-точно за един филм за Русия, който след малко щеше напълно ненужно да му отнеме половин час. Знаеше, че бяха написани много истории за Русия, да не говорим за Историята, сам той бе наел цял взвод от писатели и изследователи, които работеха вече над една година, но никой досега не бе съумял да предаде вярната атмосфера. Стар чувствуваше, че при един такъв разказ трябва да се търси прилика със съдбата на тринадесетте американски щата 140 140 … съдбата на тринадесетте американски щата… — става дума за тринадесетте английски колонии, които след Войната за независимост в Северна Америка (1775–1783) се обявяват за независима държава Съединени американски щати. , но все не се получаваше така. Сценариите разглеждаха нещата под съвсем други ъгли, които създаваха предпоставки за нежелателни тълкувания и за разкриване на неприятни проблеми. Той искаше да бъде справедлив към Русия, да направи един доброжелателен филм, но резултатите му носеха само главоболия.