Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Ще ви закарам до вас — предложи той. — Къде живеете?

— Ще ме закарате до нас ли? — изненада се тя. — Чак толкова не бързам. Съжалявам, ако съм ви обидила.

— Не сте. Много е мило от ваша страна, че дойдохте. А аз се оказах глупак. Снощи ми се стори, че сте истински двойник на една личност, която познавах някога. Беше тъмно и лампите светеха право в очите ми.

Тя се обиди — той я беше укорил, че не прилича на някаква си друга жена.

— А, значи това било! — рече накрая. — Колко нелепо!

И двамата млъкнаха за момент.

— Вие бяхте женен за Мина Дейвис, нали? — попита тя в проблясък на интуиция. — Извинете, че ви го напомням.

Той караше възможно най-бързо, но гледаше да не се разбере.

— Като тип аз съм съвсем различна от Мина Дейвис — продължи тя, — ако това имахте предвид. Може би сте ме сбъркали с момичето, с което снощи бяхме заедно. Тя прилича на Мина Дейвис.

Това повече не го интересуваше. Искаше всичко да свърши бързо и да го забрави.

— Да не би да е тя? — упорствуваше жената. — Ние живеем в съседни къщи.

— Не е възможно — възрази Стар. — Спомням си сребърния колан, който носехте.

— Значи съм била аз.

Свиха на северозапад от булевард Сънсет и потеглиха по един от каньоните между хълмовете. Покрай виещия се път изникваха едноетажни къщи и електрическата светлина, която ги оживяваше, се разпръскваше във вечерния въздух като звук от радио.

— Виждате ли онази последната светлина, най-високата? Там живее Катлийн. А моята къща е оттатък, като се превали хълмът.

След миг добави:

— Спрете тук.

— Мисля, че казахте, като се превали хълмът.

— Искам да се отбия у Катлийн.

— Боя се, че…

— Ще сляза сама — обясни тя нетърпеливо.

Стар се измъкна от колата след нея. Тя се запъти към нова къщичка, почти скрита зад клоните на една върба, и той я последва машинално до стълбите. Жената позвъни и се обърна към него да му каже „лека нощ“.

— Съжалявам, че останахте разочарован — каза тя.

Той съжаляваше, че я е обезпокоил, съжаляваше за цялата тази история.

— Аз съм виновен. Лека нощ.

Вратата се открехна, отвътре се процеди лъч светлина и когато един женски глас попита: „Кой е?“ — Стар погледна натам.

И я видя — лицето, тялото, усмивката — на фона на светлината от вътрешността на къщата. Това беше лицето на Мина — блестящата, сякаш фосфоресцираща кожа, нежно оформената уста, която никога не се съобразяваше с обстоятелствата, и над всичко това онази завладяваща веселост, която очарова цяло едно поколение.

Както предната вечер, и сега сърцето му трепна и сякаш изхвръкна от тялото, после замря така, изпълнено с огромна благодарност.

— Ах, Една, не мога да те поканя — възкликна момичето. — Чистих и цялата къща мирише на амоняк.

Една се разсмя дръзко и силно.

— Катлийн, мисля, че той искаше да види теб.

Погледите на Стар и на Катлийн се срещнаха за миг и се преплетоха в онази първа любовна близост, която никога по-сетне не се повтаря. Бяха по-бавни от прегръдка, по-настойчиви от зов.

— Той ми се обади по телефона — обясни Една. — Изглежда, е мислел…

Стар я прекъсна, пристъпвайки напред към светлината:

— Страхувам се, че снощи в студията бяхме груби с вас.

Но за това, което всъщност каза, нямаше думи. Тя го изслуша внимателно, без да проявява свян. И двамата се бяха пренесли някъде нависоко — Една сякаш се намираше далече от тях, в мрака.

— Не бяхте груби — каза Катлийн. Хладен полъх на вятъра разпиля кестенявите къдри около челото й. — Ние нямахме работа там.

— Надявам се, че двете ще дойдете някой ден да разгледате студията — продължи Стар.

— А вие кой сте? Важна клечка?

— Бил е съпруг на Мина Дейвис, продуцент — обясни Една с такъв тон, сякаш това бе някаква изключителна шега, — и преди малко ми говореше съвсем други неща. Мисля, че те е харесал.

— Престани, Една — сряза я Катлийн.

Сякаш изведнъж осъзнавайки, че е прекалила, Една каза:

— Ще ми се обадиш, нали?

И тържествено тръгна към шосето. Но тя отнесе със себе си и тяхната тайна — беше видяла в мрака искрата, пламнала между двамата.

— Аз ви помня — продума Катлийн. — Вие ни измъкнахте от пороя.

И после? Сега, когато другата жена си бе отишла, нейното отсъствие се чувствуваше силно. Двамата бяха сами, но почвата под краката им бе все още твърде ронлива за това, което вече се беше случило помежду им. Бяха се озовали в нищото. Неговият свят изглеждаше много далечен, а нейният включваше само главата на божеството и полуотворената врата.