Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Седмица по-късно аз отидох да го видя, свежа като утрото. Или поне на мен ми се струваше, че съм такава; когато Уайли Уайт мина да ме вземе, бях облечена като за езда, за да създавам впечатлението, че още от ранна утрин съм навън, сред росата.

— Днес ще се хвърля под гумите на колата му — заявих аз.

— А защо не под моята? — предложи Уайли. — Това е една от най-добрите коли, които Морт Флайшакър е продавал на старо.

— Под твоята — никога! — отговорих важно. — Ти си женен мъж; нищо, че жена ти е някъде из Източните щати.

— Тя е минало — каза той. — Знаеш ли, Сесилия, ти имаш един голям коз — твоето самомнение. Мислиш ли, че някой би те погледнал, ако не беше дъщеря на Пат Брейди?

За разлика от майките си, ние не сме обидчиви. Не приемаме прекалено навътре забележките на нашите връстници. Те ти казват най-открито да не си правиш никакви илюзии — женят се за теб заради парите ти — или пък ти им го казваш. Всичко е толкова просто. Впрочем така ли е наистина? Едно време често си задавахме този въпрос.

Но когато пуснах радиото и колата полетя по Лоръл Каниън под звуците на „Ах, как бие моето сърце“, аз си казах, че все пак Уайли не е прав. Имам хубави черти, само дето лицето ми е доста кръгло, и приятна за милване кожа, краката ми са добре оформени и не трябва да нося сутиен. Е, характерът ми не е от най-поносимите, но кой е Уайли Уайт, та да ме упреква за това?

— Не мислиш ли, че е много хитро, дето отивам сутрин? — попитах аз.

— Да. При най-заетия човек в цяла Калифорния. Той ще го оцени. А защо не го събуди в четири часа през нощта?

— Работата е там, че нощем е уморен. Цял ден гледа хора, при това някои от тях нелоши. А аз пристигам сутринта и давам нов ход на мислите му.

— Не ми харесва. Много е дръзко.

— А ти какво ще ми предложиш? И не бъди груб.

— Аз те обичам — каза той не съвсем убедено. — Обичам те повече от парите ти, което значи много. Може би баща ти ще ме направи организатор.

— Стига да пожелая, мога да се омъжа за най-блестящия студент в Йейл и да живея в Саутхамптън.

Завъртях копчето на скалата и хванах „Изгубен“ или „Изчезнал“, не знам кое от двете — тази година имаше хубави песни. Естрадната музика полека-лека се съвземаше. По време на Кризата, когато бях малка, нямаше кой знае колко добри парчета, най-свестните бяха от двадесетте години — като „Сини небеса“ на Бени Гудман или „Когато денят си отива“ на Пол Уайтман. Само големите оркестри бяха за слушане. Сега обаче почти всичко ми харесваше, освен когато татко тананикаше „Хей, моето момиченце, преумори се ти днес“, опитвайки се да пресъздаде някакво сладникаво бащинско-дъщерно чувство.

„Изгубен“ и „Изчезнал“ не бяха подходящи за момента, затова завъртях копчето и попаднах на „Красива моя“ — тъкмо поезия по мой вкус. Когато се изкачихме до билото на възвишенията, погледнах назад — въздухът беше толкова прозрачен, че се виждаха листата по дърветата на планината Сънсет, на четири километра от нас. Понякога се сепваш, като гледаш около себе си само въздух — неограничен, свободен въздух.

— „Красива моя, прекрасна моя“ — запях аз.

— Ще попееш ли на Стар? — попита Уайли. — Ако му попееш, вмъкни няколко думи за това колко добър организатор бих бил аз.

— О, ние ще бъдем напълно предадени един на друг — казах. — Той ще ме погледне и ще си помисли: „Всъщност никога досега не съм я гледал както трябва.“

— Такива реплики не са модни тази година — подметна Уайли.

— После ще ме нарече „малка Сесилия“, както в нощта на земетресението. Ще ми каже как въобще не е забелязал, че съм станала жена.

— А ти няма да правиш нищо.

— Аз само ще стоя и ще цъфтя. След като ме целуне така, както се целува дете…

— Всичко това го има в моя сценарий — изхленчи Уайли — и аз трябва да му го покажа утре.

— … той ще седне, ще зарови лице в ръцете си и ще каже, че никога не си е мислил за мене по този начин.

— А, значи не се ограничавате единствено с целувката?

— Нали ти казах вече, аз само стоя и цъфтя. Колко пъти трябва да ти повтарям, че стоя и цъфтя.

— Работата май започва да се задълбочава — заключи Уайли. — Я по-добре да спрем дотук — имам да пиша тази сутрин.

— После той казва, че очевидно такава му е съдбата.

— Като на кино. Продуцентска кръв. — Уайли се престори, че потръпва. — Не бих искал да ми преливат от нея.

— После той казва…

— Неговите реплики ги знам. Твоите искам да чуя.

— Някой влиза — продължих аз.