Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Забелязах я много преди Стар да пристигне на бала. Не беше красива, защото в Лос Анджелис такива няма — едно момиче, взето само за себе си, може да бъде красиво, но десетина накуп вече образуват кордебалет. Нито пък беше професионална красавица — те консумират всичкия въздух наоколо си и накрая дори мъжете трябва да излязат навън, за да подишат. Чисто и просто момиче, чиято кожа напомняше за ангелчетата, дето е рисувал Рафаело в ъглите на картините си, и чийто стил те караше да се обърнеш след нея два пъти, за да видиш дали е от дрехите.

Забелязах я и я забравих. Седеше зад колоните, до маса, чието украшение бе една увехнала полузвезда, която, надявайки се да направи впечатление и да й предложат някоя епизодична роля, непрекъснато танцуваше с разни плашилоподобни мъже. Със срам си спомних за първия си бал, когато мама постоянно ме караше да танцувам с едно и също момче, за да бъда в центъра на вниманието. Полузвездата размени няколко приказки с хора от нашата маса, но без особен успех, тъй като ние бяхме „душата“ на бала, нещо като организационен комитет.

От наша гледна точка ни се струваше, че всички очакват нещо.

— Очакват да танцуваме, да се веселим — каза Уайли Уайт — както в доброто старо време. И като ни гледат, че не мърдаме от местата си, се умърлушват. Оттук идва и цялото това мъжествено униние — единственият начин да запазят самоуважението си е да играят хемингуеевски герои. Вътре в себе си обаче те мрачно ни мразят и ти го знаеш много добре.

Прав беше — много добре знаех, че след 1933 година богатите можеха да бъдат щастливи само сред себеравните си.

Видях Стар веднага щом се появи на горната площадка на полуосветеното широко стълбище. Застана с ръце в джобовете и огледа залата. Беше късно и лампите светеха сякаш по-слабо. Програмата беше приключила, само дето един човек все още носеше на гърба си плакат, на който пишеше, че в полунощ Соня Хени ще се пързаля на кънки върху гореща супа в Холивудския супник. Когато човекът танцуваше, надписът се виждаше добре, но вече не бе така смешен. Ако беше преди няколко години, в залата вече щеше да има доста пияни хора. Увехналата актриса сякаш се надяваше да ги открие с поглед, надничайки над рамото на партньора си. Проследих я с очи, когато се връщаше на масата си и…

… за моя изненада там видях Стар, който говореше с другата жена. Те се усмихваха един другиму, сякаш в момента започваше сътворението на света.

Стар не бе очаквал подобна среща, когато няколко минути преди това стоеше на горната площадка на стълбището. Закритата прожекция го бе разочаровала, а след нея пред самия киносалон бе имал разправия с Жак Лаборуиц, за която сега съжаляваше. Запътвайки се към нашата група, той забеляза Катлийн седнала съвсем сама до една дълга бяла маса.

В миг нещата се промениха. Колкото повече се приближаваше до нея, толкова повече фигурите на хората прилепваха към стените, докато накрая се превърнаха във фрески; бялата маса се удължи, преобрази се в олтар, до който жрицата седеше самотна. Почувствувал прилив на енергия в жилите си, той можеше дълго да седи пред масата й, да я гледа и да й се усмихва.

Служителите на жрицата се върнаха един по един на местата си — Стар и Катлийн отидоха да танцуват.

Когато тя се приближи до него, неговите представи за нея, няколко на брой, се размазаха, образът й стана нереален. Обикновено главата на една жена, видяна отблизо, я прави реална — но сега не стана така. Зашеметен, Стар поведе дамата си из целия дансинг, чак до края му, където, сякаш прекрачвайки през вълшебно огледало, двамата навлязоха в друг кръг от танцуващи, чиито лица изглеждаха познати и нищо повече. На това ново място той се разприказва, бързо и настойчиво:

— Как се казвате?

— Катлийн Муър.

— Катлийн Муър — повтори той.

— Нямам телефон, ако смятате да ми поискате номера.

— Кога ще дойдете в студията?

— Няма да мога. Наистина.

— Защо? Омъжена ли сте?

— Не.

— Не сте омъжена?

— Не, и никога не съм била. Но може би ще се омъжа.

— За някой от вашата маса ли?

— Не — засмя се тя. — Колко сте любопитен!

Но независимо от думите й Катлийн беше не по-малко развълнувана от Стар. Погледът й го подканваше към пламенна романтична връзка. И сякаш осъзнала това, тя каза изплашено:

— Трябва да се връщам на масата. Обещала съм този танц.

— Не искам да ви загубя. Хайде някой път да вечеряме или обядваме заедно.

— Не е възможно. — Изразът на лицето й обаче, ще не ще, говореше друго: „Не е невъзможно. Вратата все още е открехната; ако успеете, вмъкнете се през процепа. Но бързо, нямаме никакво време.“ — Трябва да се връщам — произнесе тя на глас. После отпусна ръце, спря да танцува и го погледна с нотка на присмехулна лекомисленост. — Когато съм с вас, ми е трудно да дишам — добави.