Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Мънро, а сега този материал — бил е заснет вчера, получихме го късно снощи.

В стаята стана тъмно. На екрана се появи главата на Шива, огромна и невъзмутима, забравила, че само след няколко часа ще бъде отнесена от пороя. Около нея се тълпяха вярващи.

— Заснемете тази сцена повторно — внезапно се обади Стар, — като накарате две деца да яхнат главата. Проверете дали това няма да се сметне за богохулство, но мисля, че не е. На децата всичко им е позволено.

— Добре, Мънро.

Сребърен колан на дупки във формата на звезди… Смит, Джоунс или Браун… Търси се жена със сребърен колан, която…

Със следващия филм действието се премести в Ню Йорк, гангстерска история, и изведнъж Стар стана неспокоен.

— Тази сценка е боклук — извика той от тъмнината. — Написана е зле, актьорите не са подходящи, нищо не е направено както трябва. Тия типове въобще нямат престъпен вид. Приличат на маскирани пъзльовци. По дяволите, Лий, какво значи това?

— Сцената беше написана тази сутрин на място — обясни Лий Капър. — Бъртън искаше всичко да се заснеме в Шести павилион.

— Може, само че това е боклук. Няма смисъл да се снимат такива неща. Тя сама не си вярва на думите, нито пък Кари. „Обичам те“ в едър план — зрителите направо ще те освиркат! Освен това момичето е облечено безвкусно.

В тъмнината бе даден някакъв сигнал, прожекционният апарат спря, лампите светнаха. Стаята чакаше в пълно мълчание. Лицето на Стар беше безизразно.

— Кой написа тази сцена? — попита той след малко.

— Уайли Уайт.

— Трезвен ли беше?

— Разбира се.

Стар се замисли.

— До довечера възложете тази сцена на четирима други сценаристи. Вижте кого ще можете да намерите! Сидни Хауърд дойде ли?

— Пристигна тази сутрин.

— Говорете с него. Обяснете му какво искам. Девойката е смъртно уплашена — тя е вцепенена. Нищо повече. Човек не изпитва по три вида чувства наведнъж. Освен това Капър…

Художник-постановчикът проточи врат напред от мястото си на втория ред.

— Да?

— Нещо куца на декора.

Присъствуващите в залата размениха кратки погледи.

— Какво по-точно, Мънро?

— Това ти трябва да кажеш — отговори Стар. — Претрупан е, чак главата ти се замайва. Изглежда евтин.

— Да, но не е.

— Знам, че не е. Трябва да се пипне тук-там — малко, не много. Огледай го още веднъж. Може би мебелите са много или не са подходящи. Дали да не добавиш още един прозорец? Или защо не удължиш коридора, ще получиш по-голяма перспектива.

— Ще видя какво мога да направя.

Капър се измъкна от реда, гледайки часовника си.

— Започвам още сега — каза той. — Тази вечер ще работя и утре сутринта ще направим промяната.

— Добре, Лий, ще заснемеш отново тези сцени, нали?

— Да, Мънро.

— Вината поемам аз. Имате ли кадрите с боя?

— Сега идват.

Стар кимна. Капър излезе бързо и в стаята отново стана тъмно. На екрана четирима мъже провеждаха страхотно състезание по бой с юмруци в едно мазе.

— Вижте го Трейси — засмя се Стар. — Вижте го как се нахвърля на оная. Бас държа, че не му е за пръв път.

Мъжете се биеха отново и отново. Един и същи бой. Накрая те неизменно се обръщаха усмихнати един към друг, понякога побутваха противника си приятелски по рамото. В опасност бе единствено дубльорът, професионален боксьор, който би могъл да убие останалите трима. За него щеше да стане наистина опасно, ако те пренебрегнеха неговите наставления и започнеха да раздават удари накъдето им падне. Най-младият актьор обаче се страхуваше за лицето си и режисьорът, за да прикрие гримасите му, бе прибягнал до по-особени ракурси и бе вмъкнал допълнителни кадри.

После двама мъже се срещаха до безкрай на прага на една врата, разпознаваха се и си отиваха. Срещаха се, трепваха и си продължаваха по пътя.

Сетне някакво момиченце четеше под дърво, а над него, на един от клоните, седеше момченце и също четеше. На момиченцето му беше скучно, то искаше да си приказва с момченцето. Момченцето обаче не му обръщаше внимание. Огризката от ябълката, която ядеше, падна върху главата на момиченцето.

В тъмното се чу глас:

— Дългичко е, нали, Мънро?

— Ни най-малко — отговори Стар. — Чудесно е. Настроението е чудесно.

— А на мен ми се струваше доста дълго.

— Понякога тридесет сантиметра могат да бъдат прекалено дълги, а друг път сцена от половин километър може да е прекалено кратка. Искам да говоря с монтажиста, преди да се заеме с тази сцена — тя ще се запомни.

Оракулът си беше казал думата. Нямаше място за въпроси и отговори. Стар трябваше винаги да е прав, не почти винаги, а винаги — в противен случай цялата структура щеше да се стопи като масло.