Хелън Уолш - Кучка

— С порядъчни боклуци.

— Но все пак боклуци…

Вече ми става забавно с нея. Познавам това хлапе достатъчно дълго. Разбира се, знам какво цели.

— Какъв е този внезапен интерес към Шон? Последния път, когато излизахме всички заедно, вие се дърлехте като деца, не беше ли така? Казала си на Били, че си пикала в питието му.

— Не е вярно.

Вглеждам се в нея продължително и настойчиво, бърча вежди и поглаждам брадичката си, все едно се опитвам да разплета някаква сложна загадка. След това бавно и театрално по лицето ми се разлива пророческа усмивка.

— А, разбирам. Вече схващам. Иска ти се малко от другото, така ли? Виж, Мили, ето какво ще направим. Двамата заедно ще се насладим на тази прекрасна вечеря, става ли? След това може да пийнем по няколко коктейла в „Платинум“. После ще те закарам където поискаш — в „Келис“, в „Пот“, в „Дриймърс“, където и да е, — само че аз отивам да си лягам. Трябва да стана в осем, за да закарам Ан Мари на работа, а аз самият утре ще работя извънредно. Така че тази вечер няма да има никакво голямо тъпчене на носовете.

Почти усетих как сърцето й се стоварва върху масата, обаче така стоят нещата — няма да й се дам. Тази вечер да се цупи колкото си иска. Няма да омекна.

— Хайде, Мили! Бъди по-отговорна! Помниш ли как Ан Мари ни наду ушите последния път? — Пауза. Няма да има по-подходящ момент. Минавам в настъпление: — Освен това трябва да е в добро настроение за другия уикенд, нали така?

— Защо? Какво ще има другия уикенд?

— Много добре знаеш! Ще я водя на езерата. На голямото езеро и така нататък.

— Чакай, Джейми! На голямото езеро? Какво искаш да кажеш с това голямо езеро?

— Онова, за което си говорихме у вас, след „Блу“.

— Какво? За какво сме говорили?

Лицето й вече не е унило.

— По дяволите, Мили! Не си ли спомняш нищо от онази нощ?

— Исусе, Джейми! Дори не си спомням, че онази нощ сме ходили в „Блу“, камо ли кога сме се върнали у нас!

— И? Как можа да забравиш нещо толкова важно?

— Какво, мамичката му?

Пауза. Ще го изтреса сега. Ето, казвам го:

— Ан Мари. Ще й задам големия въпрос.

Сърцето ми потъва дълбоко, почти до дъното на вътрешностите ми. Неволно стисвам със зъби хапката си и преглъщам гореща емоция, която заплашва да избухне вътре в мен. Очите му искрят въодушевено, а мургавата кожа на лицето му се разтваря, както се пука суха глина, когато той разцъфва в искряща и ужасена усмивка.

— Е? Кажи нещо, де! — сияе той.

Навеждам се напред, обгръщам го с ръце и топлината на тялото му се разлива в мен като огромна глътка „Джеймисън“. Отдръпвам се малко, уплашена, че ще усети колко силно тупти сърцето ми — толкова силно, все едно всеки момент ще се пръсне и ще даде права линия. Той отново ме придърпва към себе си, а когато ме пуска, впервам поглед в него и осъзнавам, че съвсем съм изтрезняла. Лицето му е на фокус, усмихва се и танцува от глупаво, глупаво щастие. Той се смее силно, аз също се смея и го обсипвам с целувки, но през цялото време усещам онова ужасно нещо в стомаха и в гърлото си и болезненото думкане на един орган, който заплашва да престане да ми служи.

Дрезгавото ръмжене на колата на съседите ме разбужда от мръснишкия ми сън — Анджелина Джоли ми прави стриптийз. Това е Джоли от „Джиа“, знойната жена-дете — уязвима, достъпна и готова да я изчукаш. Надянала е похотливото изражение, което си лепва за кориците на списанията, и на всички пичове започват да им текат лигите, защото виждат колко й е приятно да танцува за мен. Минават три песни, а тя още се лигави, свалила е само сутиена си и управителят направо полудява. Сигурно ще я уволнят заради това, обаче на нея не й пука. Умира си за мен. Насилвам упоритото си око да се отвори, след това веднага отново го затварям, защото искам тя да продължи да танцува или поне да дръпне гащичките си на една страна. Само че колата продължава да ръмжи, да клюфка и отново ме запокитва в глъчката на злото понеделнишко утро. Рязко ставам, премятам крака отстрани на леглото и скоквам към прозореца.

Госпожа Мейсън, дъртата кранта от съседната къща, се е навела над двигателя на първобитното си алегро. Отварям прозореца и крясвам:

— Ей, някои хора още спят!

Тя се надига изпод капака и удря главата си.

— Моля, млада госпожице?

— Казах, че някои хора още спят! Спри тоя шум, егоистична кучка такава!

— Не вярвам на ушите си, Мили О’Райли!

— Аз също. Не за пръв път ме будиш, нали? Просто разкарай тази каруца. Отвратителна е. Срам за цялата улица.