Хелън Уолш - Кучка

Все още обожавам вятъра.

Отивам до автобусната спирка по заобиколен път, за да не се налага да минавам по Бридж Роуд, където е пълно със самозвани хулигани. Улицата и те ужасно ме потискат. Вместо това подтичвам редом до две кучета, вирнали муцуни високо на вятъра. Винаги можеш да познаеш какъв е един квартал по кучешките му обитатели. Например в този район, Л-18, улиците са буквално наводнени от крастави създания с неясна порода. Обаче от другата страна на железопътната линия и нагоре към парка, където живеехме преди и където сега живее Шон, кучетата изглеждат добре и се подчиняват. Това е наблюдение на бащата на Джейми. То беше едно от първите неща, които ми каза, когато Джейми ме заведе да се запозная с него и с госпожа Кийли. Аз го попитах съвсем невинно защо кучетата в квартала, дори и кутретата, имат такива свирепи муцуни. Страхотни хора са родителите на Джейми. Само като си помисля за тях, и отново унивам. Имам ужасното предчувствие, че няма да ги видя повече. Че няма да мога просто да се отбия на чай на връщане от университета или да отида да пийна по едно в „Диспенсъри“ заедно с баща му и със старите момчета. След онази нощ, избягвам всякакви контакти с Джейми. Достатъчно е само да си помисля, че е прекарал уикенда с нея на езерата, и се скапвам. Би трябвало да се върне тази сутрин, сигурно в момента кара по М-6. Ръката му лежи в скута, а късогледите му очи греят от щастие. А може би не. Може пък да му е отказала и да зяпа с празен поглед през прозореца, скръстила ръце и усещайки празнота, както аз в момента изпитвам тъга. Не знам от кое ще ме заболи повече.

Прогонвам мисълта и хуквам да хвана автобуса, който е тъпкан с възрастни хора и с невръстни майки с шумни бебета. Плащам си билета и се запътвам към задната част на автобуса. Когато стигам на средата на пътеката, шофьорът ме вика да се върна и иска да види студентската ми карта. Гласът му е благ и писклив и изобщо не отговаря на вида му — зле обръснато теме, боксьорски нос и ръце на работник.

— Нямам — казвам му.

Той свива рамене.

— Тогава ще платиш пълната цена.

Лепвам си изражение, което съм овладяла до съвършенство. Това е изражението, с което получавам каквото си поискам. Експлоатирам го най-безсрамно и с изключение на татко и на Джейми, останалите мъже се хващат. Явно и сега действа. По лицето на шофьора се разлива усмивка и аз ухилена се запътвам към задната част на автобуса.

— Не бързай толкова, госпожице. Трябва да видя студентската ти карта, защото иначе ще платиш пълната цена.

Няколко дъртофели започват да цъкат с език, а едно дебело момиче, облечено с анцуг и придружавано от две момчета, изпуска дълга въздишка на досада. Обръщам се и виждам, че очите му ми се усмихват в огледалото. Лукав негодник. Явно се наслаждава на жалката дребна власт, която му дават подобни случки, понеже извън шофьорската кабинка е господин никой. Тъжен жалък нещастник с невзрачен живот. Тропвам му останалите пари и се олюлявам назад по пътеката. Паркирам се в средата на задната седалка между един старец, който вони на пикня, и две момичета от курса ми — блондинка и зашеметяваща брюнетка, — но нито една от двете не ми обръща внимание. Блондинката е облечена с жълт пуловер, толкова тесен, че сплесква гърдите й. Говори високо и превзето, както обикновено правят студентите, за студената си и безразлична майка и за отсъстващия си баща. Мразя, когато хората използват родителите си, за да се самоанализират. Суетно е и е ненужно.

В Токстет се качва група ученици, а по лицата им личи, че дишат лепило. Разпознавам един от тях — Доминик Майърс от нашата спортна зала. В залата на О’Мали го обявиха за следващия Шей Ниъри 2 2 Известен съвременен боксьор от Ливърпул в свръхлека категория. — Бел.прев. . Определено има огромен потенциал. Само да го видите как танцува! Обаче му липсва страст. Обича спорта, но не е готов да му посвети живота си. Не е като сина на Лиъм Флин, Тони. Само на десет е, обаче боксът е единственото, което го интересува. Просто е обсебен от бокса. Например сутринта на Коледа миналата година — всички момчета обикаляха парка на скутери, обаче малкият Тони си правеше крос. А следобед Лиъм отиде при О’Мали да вземе ключовете за спортната зала, за да може Тони да потренира на крушата. Тони си го бива, обаче постига всичко с много труд. Не му е вродено, не и като на Доминик и на няколко други млади надежди на О’Мали. Тони работи с краката почти безупречно и използва комбинации, от които направо свят ми се завива, освен това определено има физика за боксьор — тънка талия и широки приведени рамене. Само че не притежава ритъма на борец. В движенията му няма плавност, няма спонтанност. Все едно да гледаш как някой бял танцува рап. О’Мали знае, че той никога няма да стане професионалист, обаче продължава да го насърчава, за да не дразни баща му. Ама ако питате мен, това е доста жестоко. Ще разбие сърцето на горкото момче.