Хелън Уолш - Кучка

— Мамка му! Я глей! — Най-голямото и със сигурност най-устатото хлапе посочва към блондинката. — Това е скапаната по-малка сестра на Джордан.

— Хайде, Джордан младша, покажи ни циците си! — врясва приятелчето до него.

— Фалшиви са, нали? Хайде, кукло, дай да ги барнем!

Тя е доста внушителна на вид. Оглежда ги един по един.

— Я се разкарайте, хлапетии такива! Вие не знаете как да се държите с момиче като мен — нито един от вас!

— Мамка му, момиче, да не съм ти искал ръката! — срязва я онзи. — Исках само да ти видя циците!

Протежетата му започват да се кискат като по даден знак — всички, освен Доминик, който ме е забелязал и се е смъкнал надолу на седалката си, преструвайки се, че не е част от всичко това. Тя е голямо сладурче, тази руса цицорана, освен това по всичко личи, че не е способна да си намери тип, който да й предложи уважение и обвързване. Тя е съвсем обикновена. Универсално привлекателна. Големи сини очи, големи гърди, кожа с цвят на мед, сладко чипо носле и усмивка като от реклама на „Колгейт“. В нея няма нищо. Както би казал Били, чисто и просто съсъд за сперма. Само че приятелката й, дето прилича на Покахонтас, е съвсем друга работа. Красотата й обитава някакви незнайни естетически селения. Тя или те прелъстява, или те отблъсква. Шокиращо красива е. Скулите й излъчват някакъв драматизъм, все едно непрекъснато си дърпа от някакъв зле свит джойнт, а очите й са само зеници. Устата й е нацупена и малко крива. Тя е характерна красавица. Точно като за „Вог“. Убийствена за чукане. А така, Мили.

Изваждам програмата от чантата си и при вида на почерка на татко отново ме пробожда чувство за вина. Първата ми лекция е в дванайсет — класическа литература с д-р Халам в лекционна зала „Едуард Нотън“, след това имам постмодернизъм и литература в крилото на политолозите. Във вторник и в сряда направо нямат милост, обаче четвъртък е много по-свободен, а петъците са блажено и напълно свободни.

Слизам в началото на Катерин Стрийт, за да избегна нашествието от студенти на Мъртъл Стрийт. Тръпки ме побиват само като си представя, че ще ги видя накуп. Автобусът потегля и аз смигвам на Покахонтас. Завиван надясно по Пърси Стрийт, след това правя остър ляв към Саут Бедфорд Стрийт, където спирам на детската площадка. Обичам просто да си стоя и да гледам децата на това място — те са удивителни. Тук се събират всички раси под слънцето, понякога потомци на един и същ баща, на една майка или пък на няколко. За мен тази малка детска градина е образец на всичко, което е толкова специално в Ливърпул 8.

Иска ми се да можех да остана по-дълго, обаче нямам време. Това е то.

Мотая се пред библиотеката „Сидни Джоунс“, която е най-изолираното място на територията на университета дори и в средата на семестъра. Сядам на една пейка и паля цигара. Вдишвам дълбоко и изпразвам съзнанието си, наслаждавайки се на последните секунди свобода за следващите девет месеца.

Татко се мотае пред сградата „Елинор Ратбоун“, пуши „Марлборо“ и прилича повече на замислен специализант, отколкото на преподавател. Заставам отстрани и го наблюдавам — и внезапно си давам сметка, че го обожавам. Край него минават две първокурснички. По-привлекателната му мята амбициозна усмивка. Татко се усмихва в отговор — професионално, неутрално. Той е мъж с хубава външност — твърде секси за професор. Би трябвало да е рок звезда, актьор или нещо също толкова бляскаво. Гарвановочерната му коса вече е прошарена, обаче това само допълнително подчертава изваяното му загоряло лице и умните му сини очи. Много харесвам начина, по който татко се справя с факта, че е най-магнетичният преподавател в университета. Той се държи леденостудено и почти напълно безразлично. Нито тогава, нито сега мога да свържа с него образа, който му нарисува мама в нощта, когато ни напусна.

Дядо О’Райли беше предан на мама. Той смяташе, че тя е най-доброто, което може да се случи на неговия син веселяк и гуляйджия. И тя като него беше преподавателка, освен това притежаваше финес. На Коледа, когато дядо и баба пристигаха с усмивки, с бутилки „Джеймисън“ и с толкова много веселие и обич, той заставаше на прага и просто гледаше мама. Вперваше в нея поглед, все едно е видение.

През онзи ден дядо дойде чак от Ирландия с надеждата, че ще успее да я убеди да не напуска сина и внучката му. Седя с нея, стиснал ръката й, много след като се мръкна, но всичко беше напразно. Решението й беше непоколебимо. Татко бил развратен и откачен старчок, който пропилял двайсет години от живота й. Така нарече тя татко — развратен и откачен. Тези две думи режат като нож. Само че в известен смисъл мама ми направи услуга. Те притъпиха болката от заминаването й. След това просто я пуснах да си отиде.