Хелън Леър: Непокорната Джилиън

Из дневника на Джилиън:

20 септември 1776 година

Изминаха пет дни от дебаркирането на англичаните в Кипс Бей. Американците напуснаха Манхатън. Тук останаха само англичани и тори. Из улиците се чуват весели викове… Питам се на какво ли се радват?…

Кръчмата „Синия лебед“ бе почти празна. Само трима британски пехотинци пиеха ябълкова ракия, разменяха си неприлични шеги и се смееха гръмогласно.

Седемнайсетгодишната Джилиън Уинтроп ги поглеждаше с погнуса. Искаше й се да излязат навън и да празнуват с другите по улиците.

Единият от тях бе оставил входната врата отворена и тя отиде да я затвори.

„Синия лебед“ се намираше на ъгъла между Бъркли и Броуд Уей; сега там гъмжеше от хора, някои от които носеха факли, а други — бутилки с ром.

Цивилните бяха тори, верни на короната. Стомахът на Джилиън се сви на топка от отврата, докато ги гледаше. Верноподаниците благоразумно бяха напуснали града след окупацията на Ню Йорк от американската армия. Сега се бяха върнали да празнуват победата на британците с невъздържана радост.

— Смърт на бунтовниците! — изкрещя някой.

Викът му незабавно бе подет от войници и цивилни. Стиснала гневно устни, Джилиън трясна ядно вратата, но това не я облекчи.

Тя с въздишка вдигна ръка, за да скрие непокорна къдрица под бялото си боне. Косата й бе с цвят на мед и толкова мека, че непрекъснато се изплъзваше от кока, в който я прибираше всяка сутрин.

— Джилиън?

Обърна се и видя зет си — Томас Кармоди, който идваше към нея. Том нямаше още трийсет години, но слепоочията му вече бяха посребрени. Високото му жилаво тяло изглеждаше прекалено слабо в тесните памучни бричове, но раменете му бяха широки и под бялата му риза играеха силни мускули.

— Прибери се вкъщи. Едуина е вече в стаята си. — Реагира с усмивка на колебанието й и сериозното му лице светна. — Тръгвай, Джилиън. Ясно е, че няма да имаме много работа тази вечер.

Джилиън му върна усмивката. Тя го харесваше много и одобряваше напълно избора на сестра си.

— Виждам ги, че пият — тя кимна към пехотинците, — но рано или късно ще поискат да ядат.

— Има достатъчно печено говеждо, в случай че някой от тях огладнее — отвърна й той бодро през рамо, докато вървеше към дългия плот на бара.

Джилиън влезе в кухнята, която се намираше в задния край на голямото правоъгълно помещение; лъхна я приятна топлина от печката и от пещта, вградена в едната стена. Кармодови живееха на третия етаж: на втория бяха стаите, които Том даваше под наем. Сега етажът бе затворен: кръчмата на конкурента му привличаше повече клиентела — половината от нисшите офицери на Британската армия бяха разквартирувани там.

Джилиън свали престилката си и остана по рокля от тъмносин памук; корсажът й бе пристегнат здраво над бяла ленена блуза. Закачи престилката на мястото й и кимна на Ела Бишъп.

Някога семейство Кармоди имаше многобройна прислуга. По-голяма част от слугите обаче — независимо дали с договори за чиракуване или не — бяха избягали от града през последните три месеца. Някои от тях се изплашиха от многобройните военни кораби в пристанището и оръдията им, заплашително насочени към сърцето на Манхатън. Други се възползваха от смутното време, за да избягат от задълженията си, като се присъединиха към многобройните бежански потоци. Бе останала само Ела Бишъп.

Джилиън постави за момент ръце на кръста си и се протегна. Не бе свикнала да стои права толкова дълго време. Помагаше в кръчмата на Том само от две седмици.

— Няма много посетители тази вечер, нали? — запита Ела, докато изсипваше яхния в голяма дървена паница. Бе слабовата жена, на вид много по-възрастна от четирийсетте си години. Бездетна вдовица, Ела бе съвсем сама на света, ако се изключи сестра й в Савана.

— Права си — въздъхна Джилиън. — Има само няколко скитника… — Бе прекъсната от внезапна канонада: оръдейни изстрели разтресоха къщата.

— Господи, смили се над нас!… — възкликна Ела, изтърва гаванката и съдържанието й се разплиска по дървения под. — Какво беше това?

Джилиън напрегна слух, но чу само високия пиянски смях на жена, вероятно блудница. Сега в града имаше много такива жени — бездомни нещастници, които нямаха други средства за препитание. Джилиън често ги виждаше в кръчмата: те се смееха — понякога прекалено високо, — но в очите им младото момиче виждаше само тъга и нямаше сили да ги съди.