Хелън Леър: Непокорната Джилиън

Джилиън се намръщи. Знаеше, че около бесилката пред кръчмата е струпана тълпа и се питаше колко хора са наблюдавали с радост смъртта на смелия младеж, чието единствено престъпление бе, че вярва в свободата на родината си.

— Не е чак толкова необикновено все пак — промърмори тя мрачно накрая. — Откакто британците се върнаха в града, отново подновиха приемите и танците. Както изглежда, те умеят да се забавляват.

Замълчаха, когато стигнаха до почернелите от пожара руини.

Джилиън слезе от каретата със свито от болка сърце. Гледката бе ужасяващо потискаща.

От Тринити Чърч бяха останали само стените. От Уайтхол Слип до Броуд Уей и на запад до параклиса „Свети Павел“ огънят бе погълнал всичко, изпречило се на пътя му. Нищо не бе останало, с изключение на тухлените комини. Земята бе покрита със сивкава пепел, която се въртеше и вдигаше във въздуха при най-слабия полъх на вятъра…

— Ужасно е, не съм очаквала… — прошепна Кати, застанала със замряло сърце до Джилиън.

Опустошената от пожара площ не бе пуста: мъже, жени и дори деца се лутаха сред развалините вероятно с надеждата да открият поне някои от вещите си. Към останките от комините бяха прикрепени брезентови палатки — отчаян опит да се осигури поне някакво подобие на подслон.

— Но защо? Коя е причината?… — простена Джилиън.

Нямаше отговор и тя знаеше това. А и сега вече нямаше значение дали пожарът е бил причинен случайно или нарочно. Сред болката и отчаянието й кипеше трудно сдържан гняв, който допълнително я измъчваше: тя не знаеше къде или срещу кого да го насочи.

Кати притисна кърпичка към носа си: между развалините лежаха трупове и вонята вече се усещаше. В по-голямата си част те не бяха жертвите на пожара, а нещастници, избити от британците заради подозрително поведение.

— Стига ли ти това, което видя?

Джилиън мрачно кимна. Плачеше й се, но очите й бяха изсушени от отчаяние…

— Хайде да си ходим. Няма защо да стоим тук — прошепна тя.

Кати въздъхна облекчено и последва господарката си към каретата.

Но само след няколко метра цветно петно привлече вниманието на Джилиън: по странична алея пълзеше жена — всъщност придвижваше се по корем, като си помагаше с лакти. Пред очите на Джилиън тя внезапно се отпусна на уличната настилка и замря.

Младото момиче пое рязко дъх и понечи да скочи от каретата в движение. Кати реагира бързо — успя да спре коня, преди Джилиън да падне на улицата и да се нарани.

Проклинайки без задръжки, Кати бързо завърза юздите на колчето за камшика и въздъхна с облекчение, когато се увери, че Джилиън не е пострадала. Въпреки че бе много привързана към нея, тя не желаеше да поема върху себе си гнева на Алис Уортън. Поради някаква необяснима причина възрастната дама не пропускаше случай да търси сметка от нея за постъпките на внучката си. Изглежда, двете години разлика във възрастта им в полза на Кати даваха основание на госпожа Уортън да счита, че преценките й трябва да са по-зрели.

„Като че ли думата ми има някакво значение“ — каза си Кати наум. Джилиън бе като буен поток: хората около нея трябваше да бъдат много бързи, за да следват неочакваните промени в настроението й и внезапните решения.

Младото момиче коленичи пред проснатата фигура.

— Жива е. — Джилиън предпазливо хвана китката на жената и потрепери при вида на ръката й: и двете й длани бяха жестоко обгорели — на места до кокал.

Кати коленичи до Джилиън и се намръщи, когато забеляза разкъсаните й дрехи.

— Тази нещастница не се е борила само с огъня…

Джилиън се опитваше да превърже едната ръка на жената с кърпичката си, но спря за миг и погледна надолу. Жената бе без бельо и по вътрешната част на бедрата й имаше кървави следи. Момичето дръпна бързо надолу прогорената й и зацапана със сажди пола.

— Помогни ми, Кати. Не можем да я оставим тук.

С мъка успяха да отнесат нещастницата до каретата. Жената простена един-два пъти, но очевидно не бе в пълно съзнание.

— Ако я закараш у вас — започна Кати, когато най-сетне потеглиха отново, — баба ти ще разбере къде си била, а тя ти забрани да идваш тук.

Джилиън въздъхна. Кати бе права. Нямаше никакво желание да стои заключена в стаята си дни наред — това бе любимото наказание на баба й. Внезапно изражението й се проясни.

— Ще я закараме в „Синия лебед“. Едуина ще й помогне.

Кати кимна и се поотпусна. Уважаваше много Едуина Кармоди. За разлика от Джилиън, Едуина бе разумна млада жена. Освен това умееше да пази тайни и нямаше да говори с госпожа Уортън за непослушанието на сестра си.