Хелън Леър - Непокорната Джилиън

Но младото момиче забеляза загрижения й поглед, макар и маскиран с гняв. Спусна се напред и я прегърна.

— О, бабо, не съм искала да те тревожа. Но…

Алис не се поддаде на опитите й да я умилостиви.

— Никога не се замисляш — прекъсна я гневно тя. — И ти, момиче! — Обърна се към Кати, която виновно сведе глава. — Смятах, че ще проявиш повече разум и няма да разрешиш на господарката си да тича по улиците посред нощ!

— Бабо! — опита да се намеси Джилиън. — Не си права. Кати…

— Достатъчно! — Алис отстъпи назад и побутна младото момиче пред себе си. — Прибирай се. Забранявам ти да слизаш отново тук! — Влезе след нея във фоайето. — Ще стоиш в стаята си, докато те извикам. Сигурна съм, че войниците ще се справят с пожара.

— Вероятно те са го запалили — измърмори мрачно Джилиън, преди да се отправи към стаята си на горния етаж.

— Глупости! — отговори баба й, отново ядосана. — Немислимо е англичаните да запалят града, след като вече са го превзели. Пожарът вероятно е дело на твоите прекрасни патриоти! Трябва да бесят всеки бунтовник, когото хванат!

Отблясъкът от пожара на хоризонта се виждаше ясно от Харлемските височини, където беше лагерът на американците.

Двама мъже наблюдаваха зловещата красота на отблясъка му, изправени един до друг на висок рид. По-високият бе облечен в синьо-жълтеникава униформа. Нямаше нужда от еполети, за да се разбере, че е генерал. Всички го познаваха.

— Мислиш ли, че смятат да изгорят Ню Йорк? — Генерал Джордж Вашингтон погледна въпросително лейтенанта до себе си.

— Откровено казано, съмнявам се.

— И аз също. Предполагам, че скоро ще разберем плановете им. — Замълча за миг, преди да продължи с тих глас: — Имам предвид задача за вас, но подчертавам, че можете да откажете. Ако ви хванат, ще ви обесят без колебание.

Младият мъж погледна въпросително генерала. Сещаше се само за една причина, поради която англичаните не биха се поколебали да обесят пленен войник.

— Искате от мен да стана шпионин? — запита накрая той, малко стреснат.

Генералът кимна сериозно. Отправи още веднъж поглед към осветеното от пожара небе. Отражението от пламъците му се стори по-ярко и той се запита каква ли част от града гори в момента. Най-сетне отново заговори:

— Точно сега имаме голяма нужда от наш човек в Ню Йорк. Някой, който не само да живее между британците, но и да бъде приет добре от тях.

Лейтенантът пое дълбоко въздух. Не му бе ясно как може да постигне това — освен ако не се присъедини към британската армия.

— Ще има нужда от подготовка — въздъхна той, замислено смръщил чело.

— Така е — съгласи се генерал Вашингтон. — Натоварвам те с трудна задача. Имаш право на време да обмислиш отговора си.

— Нямам нужда от време, сър. Тръгвам веднага. — В гласа ма младия човек нямаше и следа от колебание.

Вашингтон кимна одобрително.

— Не съм сигурен колко време ще успеем да задържим позициите си тук, но при всички случаи скоро ще преминем реката, за да прекараме зимата в Мористаун. Ще ме търсиш там. — Подаде му ръка. — Късмет, приятелю. Господ да те пази.

От дневника на Джилиън:

22 септември 1776 година

По-лошо е, отколкото очаквах. Пожарът унищожи цял квартал от Манхатън. Там, където някога имаше стотици къщи, сега печално стърчат комини сред купища пепел. Хората се приютиха временно в палатки, но това не е разрешение: как ще живеят през зимата, която вече чука на прага ни? Недоволни от опустошаването на града, британците посичат безжалостно всеки подозрителен за тях мъж и няма изгледи да спрат скоро с това безсмислено клане. Тази сутрин пред кръчмата „При гълъбицата“ издигнаха бесилка и обесиха млад патриот на име Нейтън Хейл…

Каретата се движеше бавно по павираната улица. Кати и Джилиън бяха наметнати с тежки шалове — денят бе облачен и студен.

Кати плесна конете с юздите, за да ги накара да ускорят ход. Колкото по-скоро стигнат до предназначението си, толкова по-скоро ще могат да се приберат отново вкъщи. Беше се опитала да разубеди Джилиън да не предприема това излизане, но тя, както винаги, не я послуша.

— Баба ти ще се ядоса — измърмори Кати, изпълнена с лоши предчувствия.

— Няма защо да знае — отвърна Джилиън без следа от тревога. — Ако разбере, че сме излезли, ще й кажа, че съм била на покупки.

Кати се изсмя.

— В такъв ден?! Когато половината град е изпепелен и се извършват публични екзекуции?! — Кати и за миг не допускаше, че Алис ще повярва на подобни измишльотини.