Хелън Леър: Непокорната Джилиън

Клодия поклати глава.

— Съпругът ми бе убит на Бруклинските височини, а майка ми и синът ми загинаха в пожара. — Сега бе странно спокойна. Болката в ръцете й се засилваше — разкъсваща, пулсираща болка, която усещаше чак в лактите си. Младата жена я посрещаше стоически и почти с радост като справедливо наказание за провала й като майка, изкупление за това, че не можа да спаси бебето си…

— Защо беше в онази пресечка? — запита колебливо Джилиън. Страхуваше се да не предизвика нов истеричен припадък.

— Пожарът… Всичко стана толкова бързо… — Със запъване Клодия им разказа за жестоката смърт на сина си и на майка си. — Горещината бе непоносима — продължи тя. — Най-сетне се изправих на крака и се опитах да избягам от нея. Суматохата бе неописуема, шумът — ужасен. Някакъв войник ме хвана и започна да ме тегли след себе си. Отначало си помислих, че иска да ми помогне. Но когато се отдалечихме от пожара, той ме завлече в тази пресечка. Някъде по пътя към нас се присъединиха още двама войника. Хвърлиха ме на улицата и… и се сменяха… — Задавено ридание продра гърлото й.

— Тихо, тихо. — Едуина намокри парче плат, изцеди го и попи потта от челото на нещастната жена. — Стига. Отпусни се и се опитай да заспиш. Ще те наглеждам от време на време.

Трите жени излязоха на пръсти от стаята и слязоха на долния етаж. Когато стигнаха до задната врата, Джилиън се обърна към сестра си е почервеняло от гняв лице.

— Знаех, че тези червенодрешковци са отвратителни, но не знаех досега, че са толкова…

— Джилиън! Избухването ти няма да помогне на никого — прекъсна я остро Едуина и въздъхна. — Съгласна съм с теб, но необмислените ти думи могат да ни навлекат неприятности. — Постави успокоително ръка на слабото рамо на сестра си. Не се безпокой за Клодия. Преживяла е много, но е силна жена и изглежда здрава. Ще остане у нас, докато се и възстанови напълно.

— Какво ще каже Томас? — запита загрижено Джилиън.

Едуина я потупа по рамото.

— Томас е добър човек. Ще направи това, което е необходимо.

През следващите седмици Джилиън посещаваше Клодия поне веднъж на ден. Младата жена, макар и бавно, се възстановяваше физически. Но душата й като че ли бе смазана, а желанието й за живот бе като бледо, едва потрепващо пламъче… През първите дни то много често заплашваше да загасне напълно.

Из дневника на Джилиън:

4 януари 1777 година

Едно след друго преживяхме тежки поражения. Британците превзеха Уайт Плейнз, форт Вашингтон, форт Лий и целия Роуд Айлънд. Пленени са повече от 2500 американски войници…

Манхатън бе покрит със сняг, небето беше заслепяващо ясно и слънчево въпреки студения вятър.

Джилиън се загърна по-плътно в пелерината си и се отправи към кръчмата. Избегна овощната градина — там снегът бе по-дълбок.

Почти бе стигнала целта си, когато пред задната врата на кръчмата спря фургон. Младото момиче се приближи до него и се усмихна плахо на мъжа, който го караше.

Роби Клейтън скочи пъргаво от предната седалка. Бе висок слаб мъж на двайсет и девет години с прекалено къса за модата в момента къдрава кестенява коса. Джилиън познаваше Роби, откакто се помнеше, въпреки че когато беше десетгодишна, Роб бе вече семеен. Жена му беше умряла при раждане, а детето му се бе родило мъртво. Роб не се беше оженил повторно: загубата бе прекалено болезнена и още не беше успял да се съвземе.

Джилиън погледна дървата за огрев, струпани в задната част на фургона.

— Тези дърва ще бъдат добре дошли — забеляза тя.

— Имат хубава цена — отвърна той, после се смръщи. — Скоро трудно ще се намират, ако пътищата продължават да бъдат затворени и пазени така.

Джилиън го погледна озадачено.

— Но как е възможно това? В околността има толкова гори.

— Така е — съгласи се той. — Но всеки ден ни се налага да ходим за дърва все по-далеч и по-далеч. И британците, и американците секат горите от двете страни. Тази зима не бе лоша досега, но ако догодина зимата се окаже тежка, страх ме е, че трудно ще се намират дърва за огрев. — Усмихна й се. — Имаш най-хубавите очи, които съм виждал някога.

Бузите й поруменяха, независимо от студения вятър.

— Винаги казваш така, Роби.

— Казвам го, защото е истина — отвърна весело той. — Ех, защо не си поне с десетина години по-голяма… Тогава щях да се оженя за тебе.

— Аз съм почти на осемнайсет — побърза да му отговори ядосано Джилиън.

Той кимна.