Хелън Леър - Непокорната Джилиън

— Което, според моите изчисления, те определя в този момент като седемнайсетгодишна.

Сочните й устни се разтеглиха в усмивка. Прав бе, нямаше как да го обори. Вгледа се в лицето му. Не бе виждала по-хубаво лице от неговото. То бе лъчезарно спокойно — нямаше по-точни думи, с които да го опише. Кафявите му очи бяха може би малко тъжни: гледаха един свят, който не бе се оказал съвсем справедлив към него… Джилиън не си го спомняше сърдит или разгневен. Сякаш познаваше недостатъците на хората и предварително бе готов да им прости.

Нацупи се, когато забеляза, че той все още я гледа с весела усмивка, както й се стори. Дразнеше се от непромененото му отношение към нея като към дете. Може и да е била дете миналата година, но сега вече не беше и се чудеше защо той не забелязва това.

— Според теб на каква възраст едно момиче става жена?

— Зависи от жената — отговори й той с усмивка.

— И мислиш, че аз още не съм жена? — Говореше обидено и накрая тръсна глава по начин, който считаше за предизвикателен.

Роб отметна назад глава и се разсмя от сърце. Джилиън не бе очаквала подобна реакция и се намръщи озадачено на неочакваното му веселие.

Роб забеляза обиденото й изражение и моментално спря, въпреки че устните му все още потръпваха от потиснат смях.

— Не още, малка лисичке — каза той накрая. После я погледна сериозно. — Но мисля, че ти трябва още съвсем малко време. Скоро ще повлечеш зад себе си върволица от съкрушени сърца, Джилиън Уинтроп.

Обърна й гръб, разтовари част от дървата и ги понесе към задния двор на кръчмата.

Джилиън го последва. Все още бе ядосана, но скоро й мина — не можеше да се сърди дълго на Роб.

Пътечката от улицата до задната врата бе разчистена от снега, но тук-там по нея предателски пробляскваше лед и Джилиън трябваше да внимава къде стъпва.

Роб подреди грижливо дървата и я погледна сериозно.

— Имаш ли някакви новини? — запита тихо.

Момичето въздъхна.

— Никакви. — Изведнъж лицето й светна. — Том е събрал цяла торбичка с монети. Ще ги отнесеш следващия път. — Зет й отделяше за американската армия всяка десета монета от парите, които му даваха британците: това бе неговият принос за каузата.

— Чудесно. Армията ни има голяма нужда от пари. При отстъплението от форт Лий на нашите се наложило да зарежат там оръдието, одеялата и голяма част от храната си. — Той се разсмя. — Питам се какво ли ще каже генерал Хау, ако разбере, че британското злато отива за армията на Вашингтон.

— Да казва каквото си ще! — прекъсна го гневно Джилиън, после понижи тон: — Видя ли генерал Вашингтон при последното си пътуване?

— Да. Разбра ли какво стана при Трентън? — Когато тя поклати глава, той продължи ентусиазирано с нескрита гордост: — Хванали наемниците по бели гащи навръх Коледа! Нашите пресичат Делауеър посред нощ. Никак не им е било лесно. Реката била полузамръзнала, а снегът — толкова дълбок, че бреговете трудно се различавали.

Джилиън се опита да си представи как армията пресича реката и войниците се мъчат да избегнат плаващите ледени маси сред заслепяващ снеговалеж…

— Защо генералът не е изчакал по-хубаво време?

— Нападението е трябвало да се проведе точно в навечерието на Коледа — обясни й Роб. — За наемниците Коледа е повод за голямо празненство: те се веселят, ядат и пият цял ден и нашият генерал познавал добре обичая им.

На Джилиън й бе трудно да си представи веселби по Коледа, но тези чужденци…

— Слава богу, че са успели да преминат успешно реката.

— Справили се благодарение на полка рибари от Марбълхед, Масачузетс. Те не се плашат от вода и сняг. — Роб пак се разсмя. — Наемниците били толкова пияни, че така и не разбрали какво става! Техният полковник Рол бил убит. Лорд Корнуолис се канел да отплува за Англия с кораб, който трябвало да тръгне само след час, но когато чул за победата ни при Трентън, веднага се връща в Брънзуик.

Джилиън се засмя възторжено.

— Как мислиш, войната скоро ли ще свърши?

— Разбира се — отговори й Роб уверено. — Те вече са загубили войната, но отказват да си признаят. — Погледна към улицата, по която минаваха двама червенодрешковци. — Трябва да си тръгвам. Преди да се прибера, ще се отбия за монетите.

Когато малко по-късно влезе в топлата кухня, Джилиън с удоволствие вдъхна приятния аромат на прясно изпечен хляб — Едуина току-що го бе извадила от пещта.

В ъгъла на стаята млада негърка биеше масло. Казваше се Менди и бе черна слугиня по договор за чиракуване. Томас я бе наел напоследък, за да помага на жена му, бременна с първото им дете.