Хелън Леър - Непокорната Джилиън

Джилиън се смръщи, когато забеляза сестра си да вдига тежко чугунено гърне от триножника.

— Къде е Ела? — запита тя и метна пелерината си върху облегалката на стола наблизо. Пое гърнето от Едуина и го постави върху печката.

— Опакова си нещата. Връща се при сестра си в Савана.

— Как?! Напуска те точно сега?! — възмути се Джилиън.

Едуина сви рамене и въздъхна уморено.

— Тя е свободна жена, Джилиън. — Забеляза гневното изражение на сестра си и запита: — Познаваш ли МакНивърови?

Джилиън се замисли.

— Да. Искам да кажа, че познавам Мери МакНивър, една от приятелките на Ела.

— Близка приятелка — уточни Едуина. — Снощи съпругът й Нед е бил намазан е катран и облепен с пера. — Сгъна кърпата, която държеше в ръцете си, и я закачи до умивалника.

Джилиън неволно постави длан на устните си.

— О, не! Какво се е случило?

— Някой е нарисувал буквата „R“ 1 1 Rebel — бунтовник. — Б.пр. на предната им врата. Дали са били бунтовници или не, не мога да кажа, но цялото семейство е било изгонено от града.

— Но наистина ли са били бунтовници?

Едуина отново сви рамене.

— Откъде да знам? За тези неща не се говори — особено в този град.

— Може би ще успея да я разубедя — предложи Джилиън и се запъти към стълбите.

— Опитай, щом искаш — извика Едуина зад нея. — Но няма да постигнеш нищо. Вече е взела твърдо решение да си ходи.

Ела Бишъп наистина опаковаше багажа си. Когато Джилиън влезе в стаята й, тя точно сгъваше дрехите си от гардероба и ги подреждаше внимателно в изтъркания куфар.

— Много съжалявам за приятелите ти — започна Джилиън, като се наведе да вдигне някакъв шал от пода.

Ела я погледна.

— Те бяха толкова бунтовници, колкото съм и аз.

— Знаеш ли какво всъщност се е случило? — Младото момиче постави шала върху леглото.

Жената затвори празния гардероб.

— Знам, разбира се. Миналата седмица Нед се сбива с един от съседите си: двамата не се понасяли от години.

— Смяташ, че този мъж е нарисувал това „R“ на входната им врата?

— Че кой друг?

Ела Бишъп бе изплашена, „Но нима е възможно да се намери някъде сигурно кътче в тези опасни времена?“ — запита се Джилиън.

— Ще се върнеш ли? — продължи тя след малко.

— Едва ли. — С бързи и точни движения Ела заприбира тоалетните си принадлежности от нощното шкафче. — Нещата стават все по-лоши и по-лоши. Една жена не се чувства вече в безопасност на улицата.

Джилиън прехапа устни. Не разбираше защо Ела напуска Ню Йорк. Тя като че ли винаги досега се бе отнасяла благосклонно към британците.

— Мислех, че… че си за британците.

Ела нетърпеливо махна с ръка.

— Ти и семейството ти делите хората само на верноподаници и бунтовници. — Спря за миг и погледна строго младото момиче. — А това не е вярно. Има куп хора като мен, които просто искат да си живеят в мир. Никога по-рано не е било така. Войниците никога не ба закачали жените по улиците. — Взе шала от леглото, сгъна го и го сложи в куфара.

— Ела, трябва да останеш — замоли се Джилиън. — Сестра ми има нужда от теб.

Ела като че ли се почувства неудобно за миг, но после вирна упорито брадичка.

— Права си. Но аз си отивам. Поне докато всичко свърши. Някой, който те мрази, ще нарисува буквата „R“ на вратата ти — и с теб е свършено! Човек не може да живее така. — Затегна ремъците на куфара си. — Дилижансът тръгва след час и аз ще бъда в него!

Бързо наметна пелерината на раменете си и грабна куфара, сякаш се страхуваше, че Джилиън ще упорства с молбите си.

— Късмет! — пожела й унило Джилиън.

— Сега всички имаме нужда от късмет — промърмори жената, без да се обръща.

Джилиън уморено я последва надолу по стълбата. Първо погледна дали Томас се нуждае от помощ, но в общото помещение на кръчмата още нямаше много хора и тя се отправи към кухнята при сестра си.

По-късно същия ден младото момиче се качи на горния стаж, за да отнесе вечерята на Клодия. Менди обикновено й носеше закуската и обяда, а Джилиън поднасяше вечерята. Клодия бе шест години по-голяма от нея, но двете се бяха сприятелили.

Джилиън стигна почти до средата на стаята и изненадано се спря. Клодия не бе в леглото! Огледа се и я видя да седи на стола с роба върху нощницата си и току-що измита коса, която пробляскваше синкавочерна на светлината на лампата. Джилиън реши, че сигурно Едуина й е измила косата: до този момент Клодия се бе отнасяла към себе си с пълно безразличие.

— Защо си станала? — Момичето постави таблата върху нощното шкафче и погледна загрижено приятелката си. Лицето на Клодия бе бледо, а по челото й блестяха капчици пот въпреки ниската температура в стаята.