Хелън Леър - Непокорната Джилиън

— Британците празнуват победата си — обяви Джилиън с презрение. Забеляза, че Ела е побеляла като платно и я потупа успокоително по рамото. — Прибери се в стаята си — каза й тя ласкаво. — Аз ще почистя кухнята.

Когато Ела излезе, Джилиън постави гаванката в умивалника и избърса пода.

Най-сетне наметна с въздишка шала върху раменете си и се измъкна безшумно през задната врата. Къщата на баба й, красива сграда в стила на седемнайсети век, бе съвсем наблизо; пред нея имаше обширна поляна с дъбови дървета, които вече бяха започнали да ронят листата си.

Ясната септемврийска вечер бе приятно хладна. Само бледият сърп на луната осветяваше с неясната си светлина пътя й.

Джилиън предпочете да пресече ябълковата градина, която разделяше къщата от кръчмата, вместо да върви по улицата. Дърветата бяха натежали от плодове.

Когато пресичаше това относително кратко разстояние, Джилиън имаше обикновено чувството, че се прибира вкъщи. Тази вечер обаче правеше изключение. Знаеше, че по-голяма част от американците бяха напуснали Манхатън и това я разстройваше. Приятелите и съседите, които бе познавала цял живот, избягаха от града, когато британците акостираха в Кипс Бей.

„Нямат работа тук!“ — помисли си сърдито Джилиън и ритна някакъв камък, случайно попаднал на пътя й. Спомни си с каква радост бе прочела във вестниците декларацията на Конгреса за независимостта на колониите от Короната. Това бе моментът, когато англичаните трябваше да си отидат! Но вместо това, крал Джордж бе изпратил още трийсет хиляди войници да окупират Ню Йорк. Новината за дебаркирането на Британската армия на Стейтън Айлънд се бе разпространила светкавично: бе повече от ясно, че падането на Ню Йорк е само въпрос на време. Сега окупацията на града от британците бе факт.

Джилиън се изкачи до задната веранда и влезе в кухнята. Чернокожата Поли — жена, надхвърлила петдесетте години, месеше тесто за хляб. Домакинството на баба й се поддържаше само от чернокожи с едничко изключение: личната й камериерка Кати Кендъл, която бе подписала договор за чиракуване.

— Има още малко кафе. — Поли я погледна и пусна тестото в тавичка, поставена на масата. — Вечеряла ли си?

— Малко — отвърна Джилиън. — Не съм гладна.

Наля си чаша кафе от каната върху печката. Шумът от веселбата на победителите се чуваше обезпокоително ясно дори и на това разстояние.

— Послушай ги само — промърмори тя. — Човек ще помисли, че вече са спечелили войната.

Поли въздъхна.

— Наистина вдигат голяма врява. — Внимателно постави чиста кърпа върху тавата с тестото. — Ще втаса до сутринта и ще бъде готово за печене.

Джилиън изпи кафето си.

— Къде е баба?

На въпроса й отговори камериерката на баба й, която точно в този миг влезе в кухнята.

— Госпожа Уортън е в стаята си, има главоболие от тоя ужасен шум. — Друсила поклати загрижено глава. Тя бе привлекателна жизнерадостна жена на четирийсет и седем години — кожата й имаше приятния цвят на чай.

Джилиън изплакна чашата си в легена с вода, който Поли държеше на умивалника, и реши, че няма да е лошо и тя да се оттегли в стаята си. „Утре ме чака още един мъчително дълъг ден“ — въздъхна. Двете с Едуина работеха в кръчмата от сутрин до вечер.

Влезе в стаята си и видя, че Кати вече бе подготвила леглото й. Кати Кендъл бе ниска и закръглена, с две години по-голяма от Джилиън: скоро бе навършила деветнайсет години. Тъмнокестенява коса обрамчваше миловидно лице е безупречна кожа.

Джилиън я поздрави и уморено й подаде шала си, а тя незабавно го закачи в гардероба.

С изключение на писалището от палисандрово дърво, поставено до единствения прозорец, всички други мебели — гардеробът, няколко малки масички и голям шкаф с чекмеджета — бяха от солидна дъбова дървесина. Върху дървения, излъскан до блясък под нямаше килим.

Сега, когато бе вече в стаята си, Джилиън усети, че умората й като че ли изчезна. Отиде до писалището, отвори дневника си и се втренчи с невиждащ поглед в последното изречение: „Американците напуснаха Манхатън.“ Но това не отговаряше на истината. Тя все още бе тук и — в името на всичко свято — бе американка и патриотка.

— Госпожице Джилиън, късно е. — Кати дооправи леглото й, изправи се и погледна младото момиче, което стоеше до масата, потънало в мислите си.

Не получи отговор, сви рамене, отиде до прозореца да затвори капаците — и замря. Небето бе златистооранжево и светеше със зловещата красота на голям пожар.